Създанието удари земята с копито и земния трус накара Малфурион, заедно с неколцина бойци да загубят равновесие. Под крака на сатира се отвори цепнатина, която се засили към друида с шеметна скорост. Нощният елф едва успя да се претърколи настрани, за да не го погълне.
След като пътят към съперника му се разчисти, Ксавиус приближи. Блеещият му смях разтърси Малфурион до дъното на душата му с чудовищното си звучене.
— За да бъдеш отново героят на деня, трябва първо да се изправиш — подигра му се страховитото създание. — Не бива да лазиш в калта, чакайки със затаен дъх смъртта си.
Нощният елф посегна към кесията си, но сатирът реагира първи. Той направи бързо движение с ръце и всичко, закачено по колана на друида, отхвърча настрани.
— Стига толкова треви, ако обичаш. — Ксавиус сякаш израстваше пред очите на Малфурион, докато се приближаваше, а външността му ставаше все по-животинска. — Великият Саргерас те иска жив, но мисля, че няма да му се подчиня в това. Ще намери достатъчно удовлетворение в брат ти и женската…
Ценариус учеше Малфурион да изпитва обич към всяко живо същество, но в момента друидът чувстваше само отвращение. Той скочи към Ксавиус в опит да го събори.
Сатирът с лекота го сграбчи за гърлото със здравата си ръка. Остави елфа да виси над него, очевидно извличайки огромна наслада от безпомощните му опити да се освободи.
— Може пък и да оставя някакъв нищожен намек за живот у теб, Малфурион Стормрейдж… — подигра му се той. — Ако успея да удържа желанието си за мъст, разбира се.
Виденията за Тиранде и Илидан, попаднали в ноктите на Пламтящия легион, дадоха сили на Малфурион да се бори още по-агресивно. Той изрита сатира с всичка сила.
Петата му уцели раненото рамо на Ксавиус и заби счупената стрела още по-дълбоко.
Чудовището изрева. Дланта му се разтвори и друидът падна. Малфурион се претърколи на една страна, а после успя отново да стане.
— Предал си твърде много — каза той на Ксавиус. — Наранил си твърде много, лорд-съветнико. Няма да ти позволя да навредиш на никого повече. — И сега той знаеше точно какво да направи. — Оттук нататък от теб ще излиза само живот, не смърт.
Очите на Ксавиус проблеснаха. Усмивката му носеше само омраза. От него се излъчваше тъмна сила…
Но друидът нанесе удара си първи, защото дървената стрела му беше дала идея.
Счупената дръжка изведнъж израсна наново, а после пусна корени. Каквато и магия да приготвяше сатирът, веднага я прекрати и отново се опита да махне острието от рамото си. Но заклинанието на Малфурион бе сторило повече от това да задържи стрелата; корените растяха навътре в раната, а дървото се хранеше от жизнените течности на създанието.
Тялото на Ксавиус се наду като мъртва риба. Той закрещя не от болка, а от ярост, а блестящата му от злокобна енергия ръка докосна растящото дърво, за да го изгори. Вместо това обаче сатирът само изкрещя отново, защото корените дотолкова се бяха преплели с нервната му система, че всичко, което се случваше с тях, го чувстваше и той.
Някогашният Аристократ зяпна и загледа пръстите си, които се сбръчкаха и се превърнаха в тънки клонки, от които покараха листа. Рогата на сатира се разклониха и от тях израснаха нови клони, които оформиха короната. Всъщност не Ксавиус се превръщаше в дърво, по-скоро тялото му подхранваше творението на Малфурион, даваше му енергия, за да порасте.
— Това няма да приключи нещата помежду ни, Малфурион Стормрейдж! — успя да изреве Ксавиус. — Няма… да ги… приключи!
Но друидът не се поддаде на заплахата. Трябваше да довърши магията, въпреки силната воля на сатира, която се бореше с нея, и разсейващата го битка.
— Ще ги приключи — прошепна той, повече на себе си, отколкото на лорд-съветника. — Трябва.
И след един последен зверски рев, всяка следа от сатира изчезна и дървото, което друидът създаде от дървената стрела, разцъфтя. Кожата на Ксавиус се сбръчка и се превърна в дебела кора. Все още виещата му уста оформи широк чеп. Бойците наоколо се разпръснаха, когато корените се протегнаха надолу към копитата на съветника и се заровиха дълбоко в земята, пленявайки го завинаги.
И насред цялата разруха и смърт се надигна горд и могъщ дъб с разперена корона от свежи зелени листа — триумф на живота над гаврата с него.
Малфурион падна задъхан на колене. Искаше да се изправи, но краката не му позволяваха. Беше извлякъл толкова много енергия от себе си, за да наложи магията си над могъщата воля на Ксавиус, че просто не му бяха останали сили. Въпреки вихрещата се около него битка, той не искаше нищо повече от това да се свие под сянката на дървото и да заспи завинаги.