И тогава лицето на Тиранде изпълни ума му.
— Тиранде!
Нощният елф се пребори с умората, макар да се чувстваше така, все едно хиляда железни вериги са се усукали около тялото му, и се изправя. В началото Малфурион видя само войници и демони, но накрая мерна тримата сатири-магьосници. Само на няколко стъпки от тях четвъртият носеше жрицата към зловещия портал.
— Не!
Той помоли вятъра за помощ и въздухът се завихри около самотния сатир, блъскайки го назад, за да не успее да избяга. Макар все още твърде изтощен, Малфурион се затича към Тиранде и нейния похитител.
Нова стрела прелетя и удари сатира в гърдите. Той се олюля за момент и после падна към другарите си. Тиранде се изхлузи от хватката му, но вятърът, който се грижеше за желанията на друида, я положи нежно на земята.
Малфурион отново благодари и на вихъра, и на невидимия си съюзник. Събрал нови сили за последния пробег, той си проправи път към жрицата, като всяка стъпка бе битка, чиято награда обаче му даваше неизчерпаема енергия да не спира да я води.
Но когато се приближи, един от трите сатира се отдели от другите. Порталът потрепери и стана нестабилен.
Рогатото създание притича до Тиранде.
Нощният елф нададе вик на ужас и скочи напред, но не успя да достигне целта си. Нещо прелетя покрай главата на сатира, но успя само да закачи ухото му и да пусне малко кръв по рамото му. Въпреки раната, чудовищната твар хвана здраво жертвата си и скочи през портала…
Двамата с жрицата изчезнаха.
Последните двама сатири ги последваха и порталът започна да се разпада. Когато и третият изчезна, черната празнина се разпръсна, все едно никога не е съществувала…
И по този начин отне на Малфурион надеждата да спаси Тиранде.
Дойде му твърде много. Нощният елф падна ничком, игнорирайки страховитата битка около себе си. Отново бе победил Ксавиус, беше направил така, че онзи, който допусна Пламтящия легион в Азерот, никога да не може отново да подаде нечестивата си ръка на тяхната зла кауза… но всичко това нямаше никакво значение. Бе изгубил Тиранде. И по-лошо, сега тя беше пленница на демоните.
По бузите му покапаха сълзи. Небето потъмня зловещо, но друидът не забеляза. За Малфурион имаше значение само това, че се е провалил.
Провалил.
От небесата заваляха капки в синхрон със сълзите му. Започнаха да се изливат в огромни количества. Странно, но Малфурион единствен оставаше недокоснат от внезапната буря. Проблеснаха мълнии и затрещяха гръмотевици в съзвучие с бушуващото му мрачно настроение. Нищо не бе по-важно от Тиранде. Сега го знаеше… но какво от това?
Вятърът зави в съзвучие със загубата му. Новото дърво, което се издигаше на върха на хълма, се разклати, когато вихър със силата на торнадо заудря всичко, освен страдащия нощен елф…
Най-накрая един глас проби през мъглата на отчаянието му. Първо бе само досада в крайчеца на съзнанието му, но малко по малко се превърна в тътен в ушите му. Малфурион ги закри с ръце в опит да го заглуши и да се върне към мрака, обхванал мислите му. Гласът обаче не заглъхваше, а вместо това се засилваше с всяко произнасяне на името му.
— Малфурион! Малфурион! Трябва да се отскубнеш от това състояние! Побързай, иначе ще удавиш всичко и всички!
Той познаваше този глас и макар огромна част от него да искаше да игнорира нахлуването в съзнанието му, разумът надделя. Предупреждението и тона, с който бе отправено, накараха друида най-сетне да се вгледа не навътре, а навън.
За да открие, че се намира насред природна стихия.
Дъждът се изливаше в такова количество и с такава сила, че нищо не успяваше да му устои. Странно, но освен него, само новото дърво изглеждаше донякъде защитено от бушуващата буря.
— Какво…? — изпелтечи друидът. Но в мига, в който проговори, пороят нападна и него. Той падна в калта под ударите на адския дъжд.
А после, въпреки бурята и пищящия вятър, над него се появи огромна сянка. Нощният елф погледна нагоре и видя летящия над себе си гигант. Спомни си за полубогинята Авиана и се зачуди дали това не е тя във формата на смъртта. Но той не бе едно от нейните създания и силно се съмняваше, че тя би направила изключение за него.
Силен бумтящ глас най-сетне разкри идентичността на огромната сянка: