— Нощни елфе! Стой неподвижно! Трудно ми е да се концентрирам насред този хаос и не искам да те смажа по случайност!
Кориалстраз го сграбчи в едната си лапа и го издърпа в небето. Драконът смело се бореше с бурята, но явно всеки сантиметър му костваше огромно усилие. Малфурион почувства, че червеният не е в най-добрата си форма. Всъщност се изненадваше, че Кориалстраз изобщо е оцелял след сблъсъка си с Нелтарион.
Докато се издигаха, нощният елф успя да различи част от пейзажа под себе си. И двете армии бягаха — демоните се движеха обратно през терена, опустошен от Земния пазител. Нощните елфи пък се спасяваха в противоположна посока. Сега всички се бореха с нов и по-смъртоносен враг — дъждът, който правеше кални свлачища и коварни хлъзгави пътеки. Един по-висок хълм се срути и затрупа група адски пазачи. Нощен саблезъб се подхлъзна на мокрия хребет и ноктите му затънаха безполезно в меката почва. Котката и ездачът й паднаха към смъртта си в низините.
Насред хаоса Малфурион съзря дребна фигурка, която се опитваше да се измъкне от хълма, където самият той бе седял допреди малко. Около момичето валеше кал, която почти я погребваше. Малко по-нагоре част от почвата беше готова да се отцепи, а това със сигурност щеше да е краят за дребосъчето.
Тя все още стискаше лъка в ръката си.
— Чакай! Там! — извика той към Кориалстраз. — Помогни й!
Червеният дракон без колебание се понесе към земята, насочвайки се към изпадналото в беда момиче. Съсредоточена в отчаяната си борба с терена, тя не забеляза левиатана, докато ноктите на Кориалстраз не се обвиха около нея. Тя изкрещя, когато драконът я измъкна от заплашващата живота й тиня и я понесе в небето.
— Няма да те нараня! — изрева драконът. Младото момиче явно не му повярва, но млъкна. Чак когато видя, че Малфурион се намира в другата лапа на гиганта, детето проговори:
— Господарката Тиранде! Къде…?
Друидът поклати глава. Тя го изгледа така, сякаш е разбил сърцето й, наведе се напред и заплака. Но дори тогава продължи да стиска здраво лъка.
Малфурион върна вниманието си върху бурята и осъзна, че тя не може да е естествена. Беше се появила твърде рязко, но не изглеждаше като дело на Пламтящия легион, нито на собствения му народ. Дори Илидан не би допуснал нещо толкова опасно да излезе напълно извън контрол.
Огледа се към небето, почти очаквайки черният дракон да се е завърнал. Нямаше и следа нито от Нелтарион, нито от златния му диск. Каква тогава бе причината за катастрофалния катаклизъм?
Той зададе въпроса на Кориалстраз, но не драконът му отговори. Вместо него му отвърна фигура, впита във врата на бегемота и донякъде защитена от стихията от блестящо златисто сияние:
— Ти, Малфурион! Ти изсипваш това върху ни!
Той зяпна Крас, когото за последно беше видял на гърба на неуправляемата му пантера. Магьосникът не изглеждаше никак добре, а подутината от едната страна на главата му все още бе ярко червена, но изглеждаше не по-малко решителен да взема дейно участие в събитията.
Думите му обаче бяха неясни за Малфурион.
— Какво искаш да кажеш?
— Раждането на тази буря е резултат от твоето нещастие, друиде! Тя резонира с мъката ти! Трябва да я прекратиш, заедно с безнадеждността, която те е обхванала, иначе никой от нас няма да оцелее!
— Ти си луд!
Но още докато казваше това, Малфурион почувства нещо познато във вихъра. Пресегна се със сетивата си и го докосна така, както Ценариус го бе учил да докосва всички елементи на природата. И това, което откри, отблъсна друида. Не бурята го отврати до такава степен, а онази част от нея, в която наистина разпозна себе си. По някакъв начин именно той беше създал това чудовище, влагайки в него тъгата и отчаянието си. В отговор то нападаше не само враговете, но и другарите му.
„Аз съм не по-малко ужасен от демоните или черния дракон!“ — помисли друидът.
Крас явно усети посоката на мислите му, защото промълви:
— Малфурион! Не бива да допускаш подобни чувства да те удавят! Това беше случайност! Трябва да насочиш силата на емоциите си в това да помагаш, не да унищожаваш!
Ала защо? Друидът отново помисли за Тиранде, попаднала в плен на господаря на Пламтящия легион. Без нея не виждаше причина да продължава напред.
Именно Тиранде обаче накрая разтърси чернотата в ума му. Тя не би искала това разрушение. Жрицата правеше всичко възможно, за да опази народа си жив. Малфурион я беше провалил; ако оставеше бурята да продължи, щеше да предаде и паметта й.