Выбрать главу

„Явно е трудно да се разделиш сам със себе си.“

Ах, как би се смял Ронин на самонадеяността му. Иронията накара дори Крас да се засмее. Алекстраза също би оценила шегата. Тя нерядко бе намеквала, че в непрекъснатата му намеса в делата на мимолетните раси има замесена щипка суета, но това, което бе направил сега, с лекота надминаваше всичко…

Внезапно му се зави свят.

Едва успя да не падне от стената. Атаката отмина бързо, но отзвукът й накара Крас да се подпре на каменния перваз и да диша тежко повече от минута.

Когато най-сетне успя да се изправи, драконовият магьосник незабавно се загледа над замъка Блек Руук, далеч отвъд Сурамар.

Към далечния тъмен Зин-Азшари.

Крас непрекъснато плетеше заклинания, които да го държат в течение за делата на други магьосници. Без да преувеличава, би заявил, че никой не е по-добър в улавянето на промените в интензивността на магическите сили по света… но дори той не беше подготвен за промяна с подобен мащаб.

— Направили са го… — изстена той, загледан в невидимия оттук град. — Порталът отново е отворен за Пламтящия легион.

Три

Болката от смъртта му беше непоносима. Унищожиха го по повече от дузина ужасяващи начина едновременно, всеки един от които запращаше през тялото му такава агония, че ток посрещна забвението като отдавна чакана любима.

Но мъчението на смъртта не можеше да се сравнява с това, което последва.

Нямаше тяло, нито душа, нито каквото и да е. Дори дух не беше правилната дума за това, което бе останало от него. Знаеше, че съществува по желание на друг и разбираше, че болката, която чувства непрестанно, е наказанието, което му налага той. Беше се провалил, а в очите на другия провалът бе най-жестокият грях.

Затворът му представляваше едно безкрайно нищо. Не чуваше нищо и нищо не виждаше, нямаше други усещания, освен болката.

Колко ли време бе минало — дни, седмици, месеци, години, столетия… или само няколко ужасни минути? Ако бе последното, то наказанието му наистина беше чудовищно.

А след това, без никакво предупреждение… болката изчезна. Ако имаше уста, би изкрещял от радост и облекчение. Никога през живота си не беше изпитвал такава благодарност.

Но после започна да се чуди дали това затишие не означава само началото на някакъв още по-смразяващ ужас.

„Реших да ти простя…“

Гласът на неговия бог ги изпълни едновременно с надежда и страх. Той искаше да се поклони, да пълзи, но нямаше тяло, с което да го стори… или каквото и да е друго.

„Реших, че имаш място в плановете ми. Вгледах се в мрака в теб и открих онова, което някога ми се понрави. Ще го превърна в ядрото на това, в което ще се преродиш и така ще станеш много по-добър слуга, отколкото беше…“

Благодарността му за този най-велик дар бе безгранична, но той отново не можеше да стори нищо.

„Трябва да бъдеш преоформен, но за да могат другите да видят в теб величието, което дарявам, и наказанието, което мога да отсъдя, ще ти върна това, с което най-лесно ще те разпознаят…“

Разтърси го изблик на енергия. Късчета материя се понесоха към центъра на вихъра, събирайки се в едно цяло. Малко по малко той отново добиваше плътност. Много от парченцата бяха част от него, когато го унищожиха и, също като душата му, бяха взети от бога в мига на смъртта му.

Бавно и неусетно около него се оформяше тяло. Не можеше да мръдне, нито да диша. Обгърна го мрак и той осъзна, че това всъщност е зрението му, което се възвръщаше бавно.

И когато наистина започна да вижда за първи път след мига на смъртта си, забеляза, че крайниците му бяха различни от предишните. Сегашните му крака бяха извити назад в коленете и завършваха с подковани копита. Също като тях, ръцете и дланите му бяха покрити с дебела козина, а пръстите му бяха дълги и завършваха с остри нокти.

Усети, че и лицето му се променя и почувства как от челото му порастват рога. Нищо в него не напомняше на предишното му въплъщение и той се чудеше как би могъл все пак да бъде познат от другите.

А после с известно колебание се протегна и докосна очите си… и разбра, че те са знакът. Усети как вродените им сили стават все по-могъщи и точни с всяка изминала секунда. Сега можеше да разпознае всяка нишка от магическата енергия, която го пресъздаваше, и да види как невидимата ръка на бога претворяваше тялото му, за да го превърне в нещо много по-велико от някогашната му обвивка.

Докато наблюдаваше, работата на бога продължаваше и той не можеше да не се възхити на съвършенството й. Видя как се превръща в първия от изцяло нов вид слуги, които дори другите, служещи на господаря му, щяха да гледат със завист.