Но пък Нелтарион не беше изпратил ятото на лов за демони, за да събеседва с тях. Не, тези пленници служеха на друга цел — велика цел, която те, за съжаление, едва ли някога щяха да оценят по достойнство.
И ередарът беше последният и най-важен компонент. Вродените му магически умения го правеха ключов за изпълнението на първата част от плана на Земния пазител.
„Време е… — нашепваха гласовете. — Време е…“
— Да… — отвърна Нелтарион разсеяно. — Време е…
Драконът вдигна едната си огромна лапа с дланта нагоре и се концентрира. Между пръстите му незабавно се появи златисто сияние, което бързо стана толкова ярко, че дори плененият демон прекъсна тирадата си, за да види какво прави черният левиатан.
Миниатюрният диск също бе златен, досущ като аурата, предшествала появата му, но инак изглеждаше смущаващо прост. Не би могъл да изпълни ръката дори на някое по-малко създание, например нощен елф. Приличаше на широка и безлична златна монета с изгладени ръбове — блестяща и незамърсена окръжност. Тази незабележимост бе умишлено търсена от Нелтарион. За да може талисманът да изпълни правилно задачата си, трябваше да изглежда съвсем невинен и безвреден.
Той го насочи към уорлока и остави демона да види какво го очаква. Ередарът обаче явно не се впечатли твърде много. Местеше поглед от диска към дракона и обратно, а в очите му се четеше насмешка.
Нелтарион отчете мислено тази реакция. Това, че пленникът му не бе забелязал мощта на диска, го зарадва. Значи другите също нямаше да прозрат истината… докато не стане твърде късно. Подчинявайки се на безмълвната заповед на Пазителя, златният къс се издигна леко над лапата му, понесе се над дланта за момент, а после полетя към демона.
Чак сега върху чудовищното лице на уорлока се появи намек за несигурност. Когато дискът се сниши над него, ередарът поднови безполезната си битка с веригите.
Златният талисман се спусна върху челото на пленника. Лицето му се озари от проблясък алена светлина… и дискът се впи в плътта му.
„Изговори ги… — настояваха като един гласовете. — Кажи думите… подпечатай делото.“
От пастта на дракона зазвучаха думи на език, който не принадлежеше на този свят. Всяка от тях бе изпълнена със зло, от което дори демонът потрепери. Но в ушите на Пазителя на Земята това бяха най-прекрасните звуци, които бе чувал някога — съвършени музикални ноти… езикът на богове.
Когато Нелтарион заговори, дискът отново заблестя. Светлина изпълни огромната зала — все по-ярка с всяка сричка.
После внезапно всичко заблестя в червено.
Уорлокът разтвори уста до пределите на възможното в беззвучен писък. От ужасените му очи закапаха кървави сълзи, а опашката се замята яростно върху камъните. Дърпаше веригите толкова безумно, че раздираше собствената си плът. Ала въпреки това за него нямаше спасение.
После кожата на ередара започна да се разлага. Свлече се по все още гърчещото се тяло и лицето, което не преставаше да крещи. Само за миг плътта на демона остаря сякаш с хиляди години и взе да капе на изсушени пепеляви парчета.
Очите потънаха в черепа. Опашката се спаружи. Скоро от уорлока остана само куп кости, обграждащи разлагащите се вътрешности. И през цялото това ужасяващо преобразяване той не спираше да крещи, защото Нелтарион и дискът все още не му позволяваха да се спусне в обятията на смъртта.
Накрая дори костите отстъпиха и се свлякоха, челюстта се откачи и падна, ребрата също се затъркаляха с тракане. Силата, отприщена от диска, беше изсмукала останките на демона до дъно с ужасяваща ефективност. Всичко се превърна в прах, докато накрая не остана само черепът.
И чак тогава ередарът замря.
Зловещата светлина секна. Веригите, допреди секунда сдържали демона, издрънчаха празни на пода.
Черният дракон се пресегна с два нокътя и вдигна нежно талисмана от оголения череп — внимателен като безумно обичлив баща към безценното си дете. Когато го стори, последното останало от ередара също се разпадна. Сивите прашинки се разнесоха по земята.
Нелтарион се вгледа с възхищение в творението си. Дори той не можеше да почувства невероятните сили, които сега се криеха в диска, ала знаеше, че са там… и че когато настъпи мигът, ще му се подчиняват.
Едва си го беше помислил, когато до ума му се докосна нечие чуждо присъствие. Гласовете незабавно се снишиха, сякаш се бояха натрапникът да не ги открие. Пазителят на Земята също потуши бушуващите в него страсти и желания.