Капитанът прибра оръжието. Не, за никого не беше полезно да подценява обичната му господарка.
Вратата се отвори пред Азшара, щом тя премина покрай адските зверове. Варо’тен я последва и видя как огромният Манорот поглежда през рамо към новодошлите. На капитана му се стори, че долавя известно притеснение — доколкото му бе възможно да разчете изражението на демона. Явно Манорот не беше доволен от пристигането на втория по важност в редиците на Великия.
И когато нощните елфи влязоха, нямаше как да не забележат, че Аркемонд вече е пристигнал.
За първи път в живота си Азшара изгуби част от самоувереността си. Краткото ахване, изтръгнало се от устните й, изуми Варо’тен… почти колкото го впечатли и самият демон.
Аркемонд беше висок колкото Манорот, но с това приликите изчезваха. Независимо от критерия, той имаше много по-красива външност и в някои отношения напомняше на нощните елфи, над които се извисяваше. Кожата му бе черно-синя и на Варо’тен му отне само миг, за да съобрази, че Аркемонд трябва да има нещо общо с ередарските уорлоци. Конструкцията на тялото му беше подобна и дори имаше страховита опашка като техните. По никоя част от тялото му нямаше косми. Черепът му беше масивен, а ушите — широки и изострени. Изпод тясното чело към тях гледаха дълбоки зелени очи. Носеше броня на раменете, пищялите, лактите и кръста си, но нямаше почти никакви други дрехи. По тялото му се извиваха приковаващи вниманието татуировки на кръгове и линии, от които се излъчваше могъща магия.
— Ти си кралица Азшара — каза той с гладки и отчетливо изговорени думи, които рязко контрастираха с гърлената реч на Манорот или съскането на Хаккар. — Саргерас е доволен от твоята преданост.
Жената се изчерви, което отново хвърли в смут капитана.
Немигащият поглед на Аркемонд се извърна към Варо’тен.
— А Великият винаги е добре настроен към опитните войни.
Капитанът падна на едно коляно.
— За мен е чест.
Сякаш вече не смяташе двамата за достатъчно интересни, Аркемонд се обърна към работещите магьосници. Насред магическия кръг, създаден от тях, имаше черна празнина, която, въпреки огромните си размери, със сигурност беше пропуснала с голяма трудност едрия демон.
— Дръжте портала стабилен. Той ще премине сега.
— Кой? — припряно запита Азшара. — Саргерас ли идва?
Аркемонд поклати глава с пълно безразличие.
— Не. Друг.
Варо’тен случайно погледна в посоката на Манорот и видя, че и демонът с бивните е изненадан.
Ръбът на черната празнина внезапно заискри. Аристократите, поддържащи портала, веднага затрепериха, защото усилието стана по-ужасно от всякога. Някои започнаха да се давят за въздух, но не посмяха да отстъпят.
И после… в портала се оформи фигура. Макар и по-малка от демоните, по някакъв начин тя излъчваше могъщо присъствие, равносилно почти на това на Аркемонд или Манорот. Силата му се усещаше дори преди да постави крак в смъртното измерение.
Или по-скоро… копито.
Създанието пристъпи към демоничните командири и нощните елфи на два крака, подобни на тези на козел. Долната половина на тялото му беше изцяло животинска като конструкция. Голите гърди обаче, макар и толкова тъмно лилави, че бяха почти черни, изглеждаха точно като на нощен елф, само че много по-мускулести. Дълга грива от черно-синя коса висеше свободно около тясното лице. Огромните извити рога рязко контрастираха с елегантните изострени уши. Единственото облекло по новодошлия беше широка набедрена превръзка.
Но ако долната част от тялото и рогата биха накарали някого да сметне, че това е само някакъв звяр, пратен от повелителя на Легиона, бе достатъчно да се вгледа в очите му, за да почувства дълбоката хитрост и интелигентност, скрити зад тях. Това беше ум много по-остър и бърз от повечето — коварен и приспособим според всяка ситуация.
Чак тогава Варо’тен наистина разпозна очите. Никога не можеше да сбърка черните кристални сфери — очевидно изкуствени — и алените ивици, пресичащи центъра им.
Само едно създание, което някога бе познавал, притежаваше подобни фантастични очи.
Капитанът се изпъна, но не от неговата уста излезе името на новодошлия. Това стори кралица Азшара, която се наведе напред и със стиснати устни изгледа злобното изражение, което едновременно беше и не беше това, което и тя, и офицерът познаваха. После промълви: