Земята тук още не бе докосната от ужаса на Пламтящия легион. Горите на юг все още стояха гордо изправени. Високи зелени хълмове изпъстряха пейзажа на север. Лорд Рейвънкрест изпрати патрули във всички посоки, за да изследват местността, но врагове липсваха.
Малфурион веднага се почувства привлечен от горите. Имаше чувството, че те сякаш викаха името му. Когато му се предостави шанс, той се отдели от спътниците си и извърна пантерата към дърветата.
Джарод Шадоусонг веднага забеляза това. Капитанът го настигна и с приближаването си извика:
— Трябва да ви помоля да се върнете! Не можете да ходите там сам! Помните ли какво стана…
— Всичко ще бъде наред, Джарод — отвърна тихо Малфурион. Всъщност той чувстваше, че конкретно тази гориста местност е защитена дори от демоничните убийци, които толкова често нападаха него и приятелите му. Друидът не можеше да каже как е възможно това, но го знаеше с абсолютна сигурност.
— Не можете да ходите сам…
— Аз не съм сам. Ти си с мен.
Войникът стисна зъби, а после последва Малфурион към гората с примирено изражение.
— Моля ви… нека не е за дълго.
Младият елф не обеща нищо и навлезе по-навътре сред дърветата. Обхвана го усещане за доверие и надежда. Дърветата го приветстваха, изглежда го познаваха…
И после разбра защо се чувства толкова добре и като у дома си на това място.
— Добре дошъл отново, мой теро’шан… мой почетен ученико.
Капитан Шадоусонг се огледа на всички страни, за да открие източника на енергичния глас, който приличаше едновременно на вятър и гръмотевица. Малфурион от своя страна чакаше търпеливо, знаейки, че говорещият ще се появи сам по своя си начин.
Вятърът се засили около двамата. Офицерът стисна здраво шлема си, а друидът наведе глава назад, за да усеща по-добре бриза. Падналите листа се надигнаха сред вихъра, който ставаше все по-силен и по-силен. Но само капитанът изглеждаше изплашен от това. Дори нощните саблезъби вдигнаха муцуни, за да вдишат свежия вятър.
Пред ездачите се оформи малко торнадо. Листа, клечки, парчета пръст и камъчета… все повече и повече се събираше вътре и се сливаше в едно солидно цяло.
— Чаках те, Малфурион.
— В името на Майката Луна! — ахна Джарод.
Гигантът се движеше на четири силни, подобни на еленови крака. Долната част на тялото му беше именно на елен. Над това тяло обаче се издигаше торс, подобен по цвят и конструкция на този на нощен елф, а към натрапниците бяха насочени очи с цвета на златна слънчева светлина. Иначе лилавата му плът имаше лек гористозелен оттенък, а пръстите завършваха със сбръчкани, но смъртоносни нокти от престаряло дърво.
Новодошлият поклати глава и дебелата му мъхестозелена коса се разлюля. Сред нея, както и в съответстващата й широка брада, сякаш естествено растяха клечки и листа, но те не бяха и наполовина толкова впечатляващи, колкото огромните разклонени рога, издигащи се от главата на великана.
Малфурион сведе почтително глава.
— Шан’до. Мой почетен учителю. — Той вдигна очи. — Много съм щастлив да те видя, Ценариус.
Макар и двата нощни елфа да бяха над два метра, Ценариус се извисяваше и над тях, и над пантерите им. Том самият бе висок поне три метра, а рогата му даваха още около един. Всъщност полубогът представляваше толкова впечатляваща гледка, че капитанът, който беше говорил лице в лице с дракон, можеше само да зяпне.
Ценариус се засмя леко и в миг сякаш всички птици решиха да запеят. После обяви:
— Ти си добре дошъл тук, Джарод Шадоусонг! Твоят прадядо беше истински приятел на гората!
Капитанът затвори уста, отвори я пак, после отново я затвори и накрая просто кимна. И той като всички нощни елфи, бе израснал с приказките за полубога, но също като повечето, никога не бе вярвал, че са нещо различно от измислици.
Господарят на гората погледна надолу към ученика си.
— Мислите ти са в криза. Усетих го дори в Смарагдовия сън.
Смарагдовия сън. Малфурион отдавна не беше влизал в него. В Съня можеше да се види светът такъв, какъвто е бил скоро след сътворението си — без животни, народи или цивилизации. Там имаше спокойствие… много опасно всъщност. Непредпазливият можеше до такава степен да бъде обзет от него, че да забрави да се завърне в света на смъртните и вместо това да остане пленен в него — да броди вечно или поне докато тленното му тяло не умре.