— Това беше необходимо — отвърна огромната женска. Въпреки гладкостта на формите й, Алекстраза беше почти два пъти по-голяма и от двамата си консорти. Като всички Велики Аспекти, тя притежаваше сили, които правеха дори тези на съпрузите й да изглеждат смешни. — Необходимостта да запазим тайната, беше абсолютна.
— Тайна? Каква?
Тя го изгледа изучаващо.
— Крас не е ли с теб?
Той забеляза огромното й притеснение. Тя се боеше за Крас така, както и за самия Кориалстраз.
— Той избра да остане. Успя да измисли номер, който ни позволява да стоим разделени един от друг, без да страдаме… много.
На люспестото й лице се появи мимолетна усмивка.
— Не съм се съмнявала, че ще измили нещо.
Преди Кориалстраз да успее да продължи линията на разговора към това, което толкова силно искаше да разбере за Крас, в огромната зала влезе друг. Младият консорт погледна новодошлия и очите му се разшириха.
— Необходимо е всички дракони да вземат участие в този ритуал — избумтя гласът на черния гигант. Звукът беше като от изригващ вулкан. — Моите вече го сториха. Другите ята трябва да ги последват.
Нелтарион изпълни другия край на залата — единственият друг Аспект, който би могъл да се сравнява с размерите и силата на Алекстраза. Земният пазител излъчваше напрежение, което караше Кориалстраз да се чувства леко неспокоен.
— И последният ми консорт пристигна — отвърна Алекстраза. Бронзовото ято дойде и макар Ноздорму да не е с тях, те носят това, което е част от неговата същност, така че и той ще се съюзи с нас в борбата. Остава само Крас — едно-единствено създание. Толкова страшна ли е тази липса?
Абаносовият дракон наклони глава. Кориалстраз никога не беше виждал толкова много зъби.
— Само един дракон… не… мисля, че не.
— Какво става? — осмели се да запита младият мъжкар.
— Демоните отново отвориха пътя към нашия свят — обясни Алекстраза. — Те преминават като през вода и удвояват силите си с всеки изминал ден.
Кориалстраз си представи чудовищната армия и какво беше постигнала вече дори със сегашната си численост.
— Значи трябва да действаме!
— Това и правим. Нелтарион е измислил план, който може би е едничката надежда за оцеляването на света ни.
— И какъв е той?
— Нека ти го покаже.
Черният бегемот кимна, а после затвори очи. Въздухът пред него заблестя. Магическите сетива на Кориалстраз почувстваха зашеметяваща сила. Сякаш залата се изпълни с хиляда дракона.
Но вместо това във въздуха се материализира мъничък, почти незабележим златен диск, който се носеше току под нивото на очите на събраните левиатани. Кориалстраз не чувстваше нищо в него, но по някакъв начин знаеше, че дори само това показва колко повече е дискът от това, което се вижда на пръв поглед.
Земният пазител отвори очи и по гущеровите му устни разцъфна превъзбудена усмивка. На Кориалстраз му изглеждаше така, все едно Нелтарион боготвори създаденото от него.
— Вижте това, което ще прогони демоните от нашия свят! — изтрещя гласът на черния дракон. — Вижте това, което ще прочисти земите ни от всяка поквара!
Мъничкият диск заблестя ярко и вече не изглеждаше толкова незабележим. Младият червен мъжкар почувства пълния мащаб на силите, затворени вътре… и разбра защо дори Алекстраза вярва, че това е най-голямата им надежда.
— Вижте — изрева гордо Нелтарион — Драконовата душа!
Пет
Капитан Варо’тен не беше някой, когото сенките и странните звуци могат да изплашат. Белязаният войник се изправяше срещу такива неща със същата сурова грубост, с която се справяше с всичко друго в живота си. Той беше роден за ролята на войн и, въпреки вродения си интелект, никога не му се случваше да мисли за себе си в друга светлина. Нямаше желание да бъде крал или консорт, освен за това, че така би бил още по-близо до Азшара. Командваше армиите си в нейно име и това го задоволяваше. Винаги беше оставял политическите машинации на лорд Ксавиус, който ги разбираше и обичаше много повече, отколкото Варо’тен някога би могъл.
Но напоследък му се налагаше да насочва ума си в посоки, различни от битката. Това беше свързано със завръщането на едного, за когото се предполагаше, че е напълно мъртъв… самият Ксавиус. Сега съветникът на кралицата, върнат от отвъдното чрез зашеметяващата мощ на великия Саргерас, отново насочваше волята на Аристократите. Това не би трябвало да притеснява Варо’тен, но Ксавиус се беше променил по начин, който Азшара не забелязваше. Капитанът вярваше с пълна убеденост, че съветникът (или това нещо, което някога е било съветникът) се вълнуваше не от величието на кралицата, а от съвсем други неща. Докато Варо’тен, независимо от верността си към повелителя на Легиона, беше на първо място и най-вече слуга на своята повелителка.