Зин-Азшари лежеше в руини, а кръвта на жертвите все още опетняваше изкорубените и обгорени скелети на някогашните им домове. Издигащите се дървесни жилища бяха съборени, а построените на земята сгради — изтръгнати. Над кошмарния терен се носеше гъста зеленикава мъгла. Вонята на смърт обгръщаше всичко — труповете на стотици жертви лежаха недокоснати и бавно загниваха, а процесът ставаше още по-бавен и грозен поради абсолютната липса на каквито и да било мършояди. Нито гарвани, нито плъхове, нито дори насекоми се хранеха от разкъсаните тела, защото и те или бяха избягала с оцелелите, или паднали при клането, покосило града.
Но макар и да ги заобикаляше такъв ад, оцелелите обитатели на Зин-Азшари сякаш изобщо не го забелязваха. Високите и слаби нощни елфи, останали в града, вършеха работата си около и в двореца все едно нищо не се е променило. Изглеждаха облечени като за някакъв голям фестивал с тъмната си лилава кожа и екстравагантните многоцветни роби. Дори мрачните стражи в гористозелените си брони, които стояха на пост по кулите и стените, изглеждаха не на място, защото зяпаха към всеобхватната смърт наоколо без дори да трепнат. Нито едно от тесните лица с остри черти не показваше дори леко безпокойство.
Нито пък някой демонстрираше какъвто и да било страх или ужас от гротескните гиганти, които се движеха сред руините в търсене на евентуални оцелели.
Стотици бронирани демонични войни на Пламтящия легион обхождаха Зин-Азшари, докато десетки други излизаха от високите двери на двореца, за да попълнят редиците на тези отвъд столицата. Именно от тяхната ръка бе паднало това красиво кралство и ако имаха шанса, те щяха да преминат през останалата част от света, избивайки всичко по пътя си.
Повечето бяха високи по три и повече метра, извисявайки се дори над нощните елфи, които в повечето случаи надвишаваха два метра. Злокобни зелени пламъци обгръщаха всеки от тях, но не ги нараняваха. Долната част на телата им бе странно слаба, а после се разширяваше до огромни пропорции в гръдния кош. Чудовищните им лица наподобяваха зъбати черепи с огромни рога и всички имаха очи, червени като кръв, които гладно се взираха в пейзажа. Повечето носеха масивни изострени в долния край щитове и блестящи в червено боздугани или мечове. Това бяха адските пазачи — ядрото на Легиона.
Над тях, носени на крила от огън, гибелните стражи надзираваха хоризонта. Макар и да приличаха на своите братя долу на земята, като се изключи леката разлика в ръста, те изглеждаха доста по-интелигентни и се носеха над Зин-Азшари като нетърпеливи лешояди. От време на време някой от тях насочваше усилията на адските пазачи долу, като ги пращаше навсякъде, където би могло да се скрие някой или нещо.
Рамо до рамо с пазачите ловуваха и други демонични създания от Легиона — големи и ужасяващи четирикраки чудовища, бегло приличащи на хрътки или вълци. Изчадията, чиито гърбове бяха покрити с груба козина, душеха разровената земя не само с масивните си муцуни, но и с двете си злокобни пипала, завършващи със смукала. Адските зверове тичаха през касапницата с невероятна енергия, като от време на време спираха, за да подушат някой разкъсан труп, преди да продължат.
Но макар и всичко това да ставаше отвъд пределите на двореца, в най-южната му кула се разиграваше по-тиха, но не по-малко ужасяваща сцена. Вътре имаше кръг от Аристократи (както се наричаха онези, служещи на кралицата на всички нощни елфи), които стояха приведени над шестоъгълник, начертан на пода. Качулките на елегантно избродираните им тюркоазни роби бяха смъкнати ниско, почти скривайки сребристите им очи без зеници — очи, които сега сякаш пламтяха.
Нощните елфи кръжаха над символите и шептяха непрестанно повтарящи се думи, изпълнени със сила, за да създадат магията си. Обгръщаше ги гнусна зелена аура, която сякаш владееше и самите им души. Телата им бяха сгърчени от засилващата се умора и непрестанните им усилия, но те не спираха и за миг. Онези, които бяха показали подобна слабост в миналото, вече бяха елиминирани. Сега само най-силните и издържливите работеха над тъмната магия, черпеща сила от езерото отвън.
— По-бързо — извика кошмарното създание, стоящо точно зад блестящия кръг. — Този път трябва да стане…
Движеше се на четири титанични крака. Гигантски демон с бивни, широки ръце с дълги нокти и огромни ципести криле, които сега стояха сгънати. Гущеровата му опашка, дебела като дървесен дънер, блъскаше нетърпеливо пода и оставяше пукнатини по здравия камък. Подобната му на жаба глава почти се опираше в тавана, докато чудовището се движеше сред много по-дребните адски пазачи (които мъдро се разпръскваха от пътя му), за да вижда по-добре. Зелената му огнена грива, която го покриваше от темето до върха на всяко от широките му копита, проблясваше диво с всяка земетръсна стъпка.