Изпод ниското чело двете зловещи очи, оцветени в същото злостно зелено, наблюдаваха мрачната сцена без да мигат. Той, който командваше нощните елфи в тяхната неприятна работа, беше свикнал да предизвиква страх, а не да го чувства. Но в тази бурна нощ демонът на име Манорот бе обхванат от тази смущаваща емоция. Получил заповед от господаря си, той се провали в изпълнението й. Това не се бе случвало никога преди. Та той беше Манорот — един от повелителите и избраник на Великия…
— Е? — изръмжа крилатият демон по посока на нощните елфи. — Трябва ли да откъсвам главата на още някого от вас, жалки насекоми?
Един белязан мъж, облечен в гористозелена броня на дворцов страж, посмя да отвърне:
— Тя няма да одобри да го сторите отново, господарю.
Манорот се обърна към наглия войник. Зловонният му дъх обгърна изостреното лице на елфа.
— Дали ще се оплаква толкова, ако избера да й дам твоята глава, капитан Варо’тен?
— Много е вероятно — отвърна нощният елф, без дори следа от емоция да премине по лицето му.
Демонът протегна могъщия си юмрук, повече от достатъчно голям, за да обгърне черепа на капитан Варо’тен заедно с шлема. Ноктестите пръсти обвиха елфа… а после се отдръпнаха. Господарят на Манорот бе обявил още в началото, че кралицата на нощните елфи и тези, които са важни за нея, не трябва да бъдат докосвани. Те бяха ценни за повелителя на Пламтящия легион.
Поне засега.
Варо’тен конкретно беше напълно извън обсега на Манорот. След смъртта на съветника на кралицата, лорд Ксавиус, капитанът стана неин довереник. Винаги, когато великолепната Азшара предпочиташе да не дарява работещите в залата с прекрасното си присъствие, командирът на стражата заемаше мястото й. Варо’тен докладваше всичко, което виждаше и чуваше, на господарката си… и за краткото време, през което Манорот бе наблюдавал кралицата, той бе установил, че тя далеч не е такава куха черупка, за каквато някои биха я сметнали. В нея имаше стаена хитрост, която понякога отпуснатият й и небрежен вид криеше доста успешно, но не достатъчно, за да го пропусне той. Демонът се чудеше какво ли е намислил господарят му за нея, когато най-накрая дойдеше в този свят.
Ако най-накрая дойдеше в този свят.
Порталът към онова друго място, кралството между световете и измеренията, където се намираше Пламтящият легион във времето между войните, които непрестанно водеше, се срина под магическа атака. Същата тази сила разкъса и кулата, в която демоните и Аристократите първоначално бяха започнали работата си. Манорот все още не знаеше какво точно е станало, но неколцината оцелели от ужасното разрушение намекнаха за някакъв невидим враг в редиците им, който също така унищожил и съветника. Манорот имаше известни подозрения за това кой би могъл да бъде този невидим натрапник и вече бе изпратил ловците си да го издирят. Сега се концентрираше само над това да възстанови безценния портал… ако изобщо бе възможно.
„Не — помисли той. — Ще бъде сторено.“
Но за момента огнената сфера от чиста енергия, носеща се току над кръга, не правеше нищо друго, освен да си гори. Когато рогатият демон я погледна, не почувства вечността, нито всепомитащото присъствие на господаря си. Манорот усещаше само нищото.
А нищото беше провал, а в Пламтящия легион провалът значеше смърт.
— Те отслабват — отбеляза с безразличие капитан Варо’тен. — Скоро пак ще изгубят контрол.
Манорот видя, че войникът казва истината. С яростно ръмжене чудовищният демон се пресегна с ума си, за да се включи в заклинанието. Нахлуването му разтърси магьосниците и почти провали всичко, но Манорот веднага пое контрола над групата и фокусира усилията им.
„Този път ще успеем. Ще успеем…“
И под негово водачество заклинателите усилиха натиска както никога досега. Решителността на демона ги шибаше като камшик, докарвайки ги до маниакално състояние. Поръбените им с алено очи се разшириха до пределите си, а телата им се разтресоха от физическия и магически стрес.
Манорот мрачно се вгледа в енергийното кълбо. То отказваше да се промени, отказваше да отвори пътя към господаря му. Жълтеникави капки пот потекоха по челото на демона. По широката му жабешка уста се образува пяна. Макар и провалът да значеше, че ще бъде откъснат от Великия, Манорот беше сигурен, че по някакъв начин наказанието му ще го достигне.