Никой не можеше да избегне гнева на Саргерас.
С тази мисъл на преден план той напрягаше сили все по-яростно, изскубвайки от нощните елфи цялата сила, която можеше да поеме. Сред кръга се чуха стонове…
Внезапно насред центъра на огнената сфера се образува петно абсолютна чернота. И от неговите дълбини в ума на Манорот се появи глас, който му беше толкова познат, колкото неговия собствен.
„Манорот, това си ти…“
Но това не беше гласът на Саргерас.
„Да — отвърна той с неохота. — Пътят отново е отворен.“
„Чакахме твърде дълго… — каза гласът със студен и безстрастен тон, който накара дори огромния демон да се свие от страх. — Той е разочарован от теб…“
„Направих всичко възможно!“ — взе да протестира Манорот, преди здравият разум да го предупреди колко е глупаво това.
„Пътят трябва да бъде напълно отворен за неговото пристигане. Ще се погрижа това най-накрая да стане. Подготви се за мен, Манорот… Пристигам при теб веднага.“
И при тези думи тъмнината се разпространи във всички посоки и се превърна в огромна празнота над магическия кръг. Порталът вече не беше същият като онзи, който нощните елфи бяха създали първоначално, но това бе защото онзи, който говореше от другата страна, също го подсилваше. Този път сферата нямаше да се разпадне.
— На колене! — изрева Манорот. Все още под негов контрол, магьосниците не можеха да постъпят инак, освен да му се подчинят. Адските пазачи и войниците на нощните елфи бързо ги последваха. Дори капитан Варо’тен коленичи миг по-късно.
Демонът подгъна колена последен, но го направи с най-голямо уважение. Боеше се от пристигащия почти толкова, колкото и от Саргерас.
„Готови сме — каза Манорот. После сведе поглед към пода. Всяко дребно действие, което би могло да се приеме за предизвикателство, колкото и незначително да беше, щеше да доведе до агонизираща смърт. — Ние, недостойните, очакваме твоето пристигане… Аркемонд…“
Две
Светът, който той познаваше, който всички те познаваха, вече не съществуваше.
Централният регион на континента Калимдор се бе превърнал в опустошена равнина. Разпръснати във всички посоки, демоните нанасяха жестоки поражения на самодоволната и привикнала на спокойствие и сигурност цивилизация на нощните елфи. Стотици, може би дори хиляди загинаха, но въпреки това Пламтящият легион напредваше неуморно.
„Но не навсякъде — наложи си да си напомни Малфурион Стормрейдж. — Тук ги спряхме, дори ги отблъснахме.“
Западът се бе превърнал в мястото на най-силна съпротива срещу чудовищната инвазия. Голяма част от заслугата за това се падаше на самия Малфурион, защото той бе ключов елемент в унищожаването на магията на Аристократите, спираща достъпа до силите на Кладенеца на вечността за тези извън палата на кралица Азшара. Бе победил в епичен сблъсък самия лорд Ксавиус, съветника на владетелката.
Но въпреки че лорд Рейвънкрест, господар на замъка Блек Руук и командир на армиите на нощните елфи, беше разгласил за подвига му пред събраните лидери, Малфурион не се чувстваше герой. Лорд Ксавиус го бе надхитрил неведнъж по време на сблъсъка и само намесата на неговите приятели му беше дала сили да се справи със зловещия съветник и демоните, на които Ксавиус служеше.
Със свободно пуснатата си, дълга до раменете тъмнозелена коса Малфурион Стормрейдж се открояваше сред нощните елфи. Само неговият брат-близнак Илидан, с тесните си, почти вълчи черти, приковаваше по-голямо внимание. Очите на Малфурион имаха обичайния за расата му сребърен цвят, но тези на Илидан бяха като кехлибарени полукълба, за каквито се твърдеше, че са знак за бъдещо величие. И докато братът на Малфурион предпочиташе да облича дрехи с ярките краски, приети от народа им, той самият носеше просто облекло — платнена туника, кожена жилетка и панталони и високи до коленете ботуши. Като следовник на пътя на друидството, Малфурион щеше да се чувства като палячо, ако се опиташе да общува с дърветата, тревите и земята на горите, облечен като претенциозен дворянин, който отива на голямо празненство.
Той се намръщи и за хиляден път се опита да пропъди тези маловажни мисли. Младият нощен елф бе дошъл на това самотно място във все още недокоснатата гора Га’хан, за да се успокои и да фокусира ума си към предстоящите дни. Огромната армия, събрана от лорд Рейвънкрест, скоро щеше да потегли, макар и никой още да не знаеше накъде. Пламтящият легион нападаше на толкова много места, че силите на благородника можеха да се носят насам-натам безброй години, от битка на битка, без да постигат какъвто и да било напредък. Рейвънкрест беше събрал около себе си най-добрите стратези, за да измислят начин да победят демоните, при това бързо — всеки ден на колебание им костваше още погубени невинни животи.