— Хипогрифи — обяви всезнаещият Крас, а притесненото му изражение се замени от силно задоволство. — Бързи и сигурни летци. Твоят Ценариус не би могъл да направи по-добър избор.
Тиранде не изглеждаше толкова радостна.
— Защо обаче са два?
Магьосникът и Малфурион се спогледаха. И двамата разбираха защо Ценариус би пратил повече от едно животно.
— Явно аз трябва да отида с Крас — отвърна друидът.
Тиранде го сграбчи за ръката и отсече:
— Не, Малфурион! Не и там!
— Виждам смисъл в решението на повелителя на горите — намеси се Крас. — Друидът ще е по-способен да напътства хипогрифите, а и връзката му с Ценариус ще ни придаде по-добър статут пред кралицата на червените, Алекстраза… Онази, що е живот.
Очите на жрицата го изгледаха умоляващо, но Малфурион нямаше избор, освен да се съгласи:
— Той е прав. Трябва да замина с него. Прости ми, Тиранде. — Друидът я прегърна импулсивно. Тя се поколеба, а после отвърна на кратката прегръдка. Малфурион се загледа в очите й и добави:
— Страхувам се, че може би ще се наложи да помогнеш на Ронин и Брокс да обяснят отсъствието ни. Ще го сториш ли за мен?
Тя най-сетне прие неизбежното.
— Разбира се. Би трябвало да ме познаваш поне дотолкова.
Хипогрифите изграчиха, нетърпеливи да потеглят. Крас бързо се качи на единия. Малфурион го последва на втория с очи, все още вкопчени в Тиранде.
Тя внезапно сграбчи китката му и зашептя. На двамата ездачи им отне само миг, докато осъзнаят, че Тиранде дава на младежа благословията на Елун.
— Лек път — довърши тя тихо. — И се върни цял… заради мен.
Друидът преглътна, неспособен да каже нищо. Крас прекрати неловката ситуация, като внимателно пришпори с пети в ребрата хипогрифа си. Звярът отново изграчи, а после се обърна в подготовка за полета. Този на Малфурион инстинктивно го последва.
— На добър час и благодаря, Тиранде — извика той. — Съвсем скоро ще се върна.
— Ще те държа отговорен, ако не си изпълниш обещанието, Мал!
Той се усмихна, защото тя бе използвала детския му псевдоним, а после му се наложи здраво да се вкопчи в перата на хипогрифа си, защото създанието се понесе във въздуха след другаря си.
— Пътуването ще е дълго — извика Крас. — Благодарение на дара на полубога, обаче, няма да е и наполовина толкова дълго, колкото можеше да се окаже!
Малфурион кимна, макар вниманието му да не беше съвсем в полета. Погледът му си оставаше вкопчен в смаляващата се фигурка долу. Той виждаше как и тя на свой ред го наблюдава, докато накрая вече изобщо не можеше да я мерне.
И дори тогава продължи да се взира в гората, знаейки със сърцето си, че и Тиранде прави същото…
Единайсет
Демоните се прегрупираха за нова атака и нощните елфи приеха това за добър знак, въпреки че Ронин и Брокс чувстваха нещата различно. Рейвънкрест си позволи да лагерува още една вечер, за да позволи на войските си да починат, но макар и двамата странници да разбираха, че това е необходимо, те също така знаеха, че Пламтящият легион по никакъв начин няма да стои със скръстени ръце през цялото това време. Аркемонд със сигурност кроеше интриги и планираше победата си с всяка секунда, в която враговете му бездействаха.
Откритието, че Крас и Малфурион са изчезнали, не се понрави на нощните елфи. Джарод изглеждаше така, все едно се е отправил към бесилото, и не без основание. Негова беше отговорността нищо да не се случи на отчаяно необходимите заклинатели, а сега някои от тях бяха изоставили армията под самия му нос.
— Лорд Рейвънкрест ще ми вземе кожата за това! — промърморваше от време на време бившият офицер от стражата, докато всички вървяха към палатката на благородника. Това, че Тиранде, която току-що се бе върнала, след като беше изпратила Малфурион и Крас, настоя да ги придружи, за да обясни случилото се, не успокояваше Джарод ни най-малко. Той убедено вярваше, че ще получи жестоко наказание за това, че е допуснал толкова ценните за армията заклинатели просто да напуснат.
И в началото наистина изглеждаше, че брадатият водач ще направи точно това. Щом чу новините, лорд Рейвънкрест нададе яростен вой и блъсна встрани малката масичка, която използваше за разнообразните си карти и бележки.