Той се завъртя на пета и се насочи към частта от лагера, предназначена за лунните стражи. Тиранде го гледаше как се отдалечава. Внезапно от едното й око покапа сълза.
— Шамане? — дойде глас изотзад.
Жрицата подскочи.
— Броксигар?
Оркът кимна мрачно.
— Той нарани ли те, шамане?
— Не… просто не ме разбра.
Брокс изгледа отдалечаващия се Илидан. От звероподобния войн се разнесе тихо ръмжене.
— Този не разбира много неща… и подценява още повече.
— Всичко е наред. Искаше ли нещо от мен?
Оркът сви рамене и отвърна:
— Не, нищо.
— Върна се, защото бях сама с Илидан, нали?
— Недостойният ти дължи много, шамане… и дължи още нещичко на онзи.
Жрицата се намръщи.
— Не разбирам.
Брокс размърда пръсти — същите, които Илидан бе изгорил някога.
— Нищо, шамане, нищо.
— Благодаря ти, че ми се притече на помощ, Броксигар. Ще се оправя… А също и Малфурион. Знам това.
Оркът изсумтя.
— Смиреният се надява да е така.
Но очите му продължаваха внимателно да следят Илидан.
Ронин поспря, за да наблюдава орка и жрицата, докато разговаряха. Той прекрасно разбираше защо Брокс внезапно се извърна и се върна при Тиранде. Чувствата на Илидан към нея започваха да се превръщат в мания. Нощният елф изобщо не изглеждаше изплашен за живота на брат си и — доколкото магьосникът можеше да прецени — по-скоро се опитваше да използва отсъствието на Малфурион, за да постигне целта си с Тиранде.
Но триъгълникът между тримата нощни елфи беше най-дребният проблем на Ронин. Повече го безпокоеше наученото за атаката в гората. Макар човекът да беше щастлив, че и Крас, и друидът са оцелели, победата им, без да го има за цел, бе изплашила магьосника повече от всичко друго от мига на пристигането му в тази епоха.
Те се бяха борили с Хаккар, Повелителя на хрътките. Ронин си спомняше името с ужас, защото камшикът на гнусния демон можеше да призовава безкрайна глутница адски зверове — бич за всеки заклинател. Колко ли много магьосници от Даларан бяха измрели в ужас заради Любимците на демона по време на второто нашествие?
Да, Ронин имаше основателна причина да се отчайва дори само при споменаване името на Повелителя, но се боеше от нещо друго дори още повече.
Страхуваше се от смъртта на Хаккар тук в миналото.
Повелителят на хрътките бе умрял в бъдещето. Демонът трябваше да оцелее във войната срещу нощните елфи.
Но не и този път. Този път Хаккар вече беше убит… което означаваше, че бъдещето със сигурност е изменено.
Което пък означаваше, че тази първа война, въпреки убийството на толкова могъщ демон, вече със сигурност е възможно да бъде изгубена.
Хипогрифите летяха високо над земята, скъсявайки разстоянията с всеки тежък мах на широките си криле. Макар и да не можеха да летят със скоростта на дракон, малко други създания бяха в състояние да се мерят с тях. Животните съществуваха заради полета и Крас можеше да почувства възбудата им, докато се надбягваха едно с друго над хълмове, реки и гори.
Роден сред небесата, драконовият магьосник вдигна лице към вятъра, наслаждавайки се на усещането, което сега му беше отказано заради трансформацията му. Той се усмихна, когато му се яви неканен спомен за първия му полет с Алекстраза. В онзи ден той току-що беше станал неин консорт и двамата бяха започнали ритуала преди първото си чифтосване.
По време на този ритуал Крас — или Кориалстраз в истинската си форма — обикаляше по-едрата женска непрестанно, за да демонстрира своята сила и ловкост. Тя пък летеше в огромен кръг над кралството на драконите. Женската запазваше скоростта си постоянна — нито твърде бърза, нито прекалено бавна. Беше необходимо новият й съпруг да покаже майсторство във всичко, но също така трябваше да му остане повече енергия за това, което щеше да последва.
Кориалстраз бе направил какви ли не въздушни маневри, за да впечатли съпругата си. Летеше по гръб. Преминаваше през тесни процепи между върховете. Дори се остави да падне към най-острите от тях, пропускайки нанизването само с няколко стъпки. По онова време беше безразсъден, но това бе част от играта, от ритуала.
— Моя Алекстраза… — прошепна Крас на вятъра, когато споменът избледня. Може би една сълза покапа от окото му, а може би беше само влага в небето. Независимо кое от двете обаче, вятърът бързо я отнесе и той отново се концентрира върху пътуването.