Пейзажът точно започваше да става по-хълмист и каменист. Почти бяха стигнали средата на пътя. Крас бе доволен, но все така нетърпелив. Нещо не беше наред и той имаше съвсем ясна представа каква е причината.
Нелтарион.
Земният пазител.
Известен в истинското време на Крас като чудовището Детуинг.
Макар и по време на пропадането през историята да беше изгубил много от спомените си, нямаше как да забрави черния звяр. В бъдещето Детуинг олицетворяваше самото зло, винаги отдаден на каузата си да унищожи света, така че той да може да управлява остатъците. Нелтарион вече бе прекрачил прага на лудостта и Крас беше пострадал от това. Когато за последен път бе пътувал до дома си — заведен там от по-младото си „аз“ — магьосникът се бе оказал жертва на параноята на Земния пазител. Страхувайки се, че болният дракон би могъл да предупреди други за предстоящото му предателство — всъщност доста смислено предположение — черният левиатан беше направил потайна магия, която пречеше на врага му да говори за него. Повечето други дракони вече мислеха самия Крас за полупобъркан заради това заклинание.
Тишината, която усети първо младият Кориалстраз, а сега и по-старото копие, можеше да означава само, че Нелтарион вече е започнал да действа. Крас още не можеше да си спомни какво точно беше станало и го болеше, че от всичките му спомени точно този липсваше. Ако имаше нещо, което драконовият магьосник би изменил без страх от резултатите в бъдещето, то щеше да е предателството на Земния пазител. Това, повече от всичко друго, бе довело до падението на драконовата раса.
Крас изведнъж осъзна, че Малфурион го вика. Той разтърси глава и погледна към друида.
— Крас! Зле ли ти е?
— Това е нещо, което никога не може да бъде излекувано — отвърна по-възрастният заклинател. Намръщи се на собствената си непредпазливост. Вековете, в които се бе научил да прикрива емоциите си, изчезнаха с връщането му в тези смутни времена. Сега Крас имаше не повече самоконтрол от Ронин или дори от орка.
Макар и да не разбираше, друидът кимна и погледна настрани. Крас продължи мислено да се гълчи. Трябваше да запази контрол. Това беше от жизнена важност, ако се надяваше да предпази всичко от срутването в хаоса.
Малфурион не разбираше значението на смъртта на Хаккар, но и как ли би могъл? Той не знаеше, че Повелителят на хрътките е сред демоните, убити в бъдещето. Ронин щеше да осъзнае истината, когато чуеше. Изводите бяха потрисащи. Сега Крас вече наистина не знаеше какво им готви бъдещето.
Ако все още имаха бъдеще.
Пътешествието продължаваше все напред. Хипогрифите кацнаха веднъж, за да утолят жаждата си при една река, и двамата им пътници използваха възможността да сторят същото. След като се нахраниха, те отново се качиха на гърбовете на зверовете си и се понесоха към небето. Крас се надяваше, че следващото им кацане ще бъде вече в кралството на собствения му вид.
Пейзажът се разчупи още повече. Пред тях огромни върхове се издигаха към небесата. В далечината се виждаха две големи черни птици, които летяха към тях от обратната посока. Драконовият магьосник се напрегна. Скоро, съвсем скоро щеше да си е у дома.
Крас само се молеше да намери всичко непокътнато.
Хипогрифът на Малфурион изграчи. Магьосникът със закъснение видя, че двете птици все още летят към тях… и че са много по-големи, отколкото бе преценил първоначално.
Всъщност твърде големи, за да са птици.
Той се наведе напред и примижа.
Дракони… черни дракони.
Крас пришпори животното си встрани и извика на Малфурион:
— Към южния край на планинската верига! Бързо!
Друидът също беше разпознал опасността и се подчини незабавно. Когато двата хипогрифа извиха встрани, драконите не промениха курса си. Въпреки острия си поглед, левиатаните все още не бяха видели двете по-дребни създания.
Магьосникът знаеше, че това може да се промени всеки миг, затова подтикваше хипогрифа да се движи колкото може по-бързо. Може би беше просто съвпадение, че тези двамата бяха тук навън, но Крас имаше други подозрения. Той разбираше растящата параноя на Земния пазител и смяташе, че той е пратил тези двама пазачи, които да внимават за нарушители, навлизащи в драконовите земи. Иронично беше, но този път лудостта му бе подсказала правилно.
Хипогрифите се снижиха с шеметна скорост и се понесоха към по-ниските върхове. Веднъж стигнеха ли там, Крас можеше да се отпусне; черните със сигурност щяха да прелетят покрай тях.