— Всички трябва да останат в пределите на лагера, господарю Илидан! По заповед на…
— Знам чия заповед.
— Но…
Златистите очи на Илидан го изгледаха втренчено. Войникът преглътна и отстъпи.
Местността наоколо все още беше покрита с дървета. Пламтящият легион така и не бе успял да я опустоши по време на краткия си контрол над това място. Макар и това да носеше утеха на мнозина, Илидан нямаше да се трогне, дори ако цялата област беше напълно изпепелена. Той вдигна леко едната си ръка, за момент си помисли дали той самият да не започне пожар, но после се отказа.
Макар Малфурион да се беше натъкнал на демони малко по на юг, брат му не се боеше, че тук може да се случи същото. На първо място, Илидан се движеше съвсем близо до лагера и едва се скриваше от поглед. И на второ, всеки демон, който се опиташе да го нападне в момента, щеше да се превърна в пепел, преди да успее да премигне. Вътрешната ярост на Илидан бе толкова силна, че копнееше да се сбие с нещо, каквото и да е, само и само да отскубне от себе си ревността, която изпитваше.
Но нито един адски звяр не се опита да изсмуче силите му, не се появи инфернал, искащ да го прегази. Нито ередар, гибелен страж или дори някой от смехотворните адски пазачи. Целият Пламтящ легион се боеше да се изправи срещу Илидан, защото знаеха, че е непобедим.
Освен когато се отнасяше за любовта на една личност.
Той намери широк камък, на който да седне, и се замисли за всичките си прекрасни планове. Покровителстван от лорд Рейвънкрест като един от най-доверените му слуги — новото му положение беше позволило на близнака най-накрая сериозно да обмисли онова, което зрееше в ума му вече три сезона. Отдавна беше престанал да гледа на Тиранде като на дете и виждаше в нея невероятно красива жена. Докато Малфурион си приказваше с птици, той планираше как да помоли жрицата да стане негова жена.
В главата му всичко си падаше точно на мястото. Нямаше как някой да не се възхити от позицията му и той знаеше, че много други елфки са демонстрирали желанията си към него. За съвсем кратък период от време Илидан бе поел контрола над оживелите лунни стражи и силите му бяха спасили много нощни елфи от унищожението. Беше могъщ, красив и герой. Тиранде трябваше да се препъва от бързане да стане негова.
И щеше да го стори, ако го нямаше Малфурион.
Магьосникът изсумтя и посочи друг камък наблизо. Той моментално прие формата на братовото му лице — толкова подобно на неговото и все пак така различно.
Илидан стисна юмрук.
Лицето се строши на парчета и от него остана само безформена купчинка.
— Тя трябваше да бъде моя!
Думите му проехтяха из гората. Братът на Малфурион изръмжа при звука на собствения си глас — всяко повторение му напомняше колко много е загубил.
— Тя щеше да бъде моя… — поправи се той, изгубен в самосъжалението си. — Ако не беше ти, братко Малфурион, тя щеше да бъде моя…
„Той винаги получава предимство — появи се внезапна мисъл в главата му, — макар че е толкова явно, че ти го заслужаваш повече.“
— Аз? Само защото имам тези очи? — изсмя се Илидан сам на себе си. — Моите невероятни златни очи?
„Знак за величие… поличба за легенда…“
— Шега от страна на боговете!
Магьосникът се изправи и се насочи по-дълбоко сред горите. Но дори така не можеше да избяга от гласа, от мислите… и някаква част от него всъщност не искаше да го прави.
„Малфурион даже не подозира, че тя го желае. А какво ще стане, ако никога не разбере?“
— И какво се очаква да направя? Да ги държа разделени? Със същия успех мога да опитам да попреча на луната да изгрее!
„Ами ако Малфурион умре по време на войната, преди да успее да узнае истината? Ще бъде сякаш никога не е правила своя избор! Тя със сигурност ще дойде право при теб, ако го няма Малфурион…“
Магьосникът се спря. Той сви ръце в шепа и създаде в тях образ на танцуващата Тиранде. Беше малко по-млада от сега и носеше надиплена рокля. Образът представляваше спомен на Илидан от един фестивал няколко сезона по-рано. Тогава за първи път той я видя като нещо повече от приятел за игри.
„Ако Малфурион го нямаше…“
Илидан рязко затвори ръцете си и видението изчезна.
— Не! Това е варварско!
Но веднага след това млъкна, защото чувстваше някакво перверзно очарование от мисълта.