„Насред битката може да се случи всичко. Може би не смърт, но демоните сигурно знаят за Малфурион. Той разруши първия портал, уби съветника на кралицата, а сега и един от командирите на Легиона… Те ще го искат жив… определено жив…“
— Да го предам… на тях? Аз…
„Битките са объркани, някои изостават. Никой не може да бъде винен…“
— Никой не може да бъде винен… — промърмори Илидан. Той отвори ръце и образът на Тиранде отново се появи между тях. Известно време младежът го гледа, обмисляйки.
Но после магьосникът отново затвори ръце и ги стисна здраво. След това, отвратен от мрачните си мисли, избърса длани в дрехите си и бързо се запъти обратно към лагера.
— Никога! — изръмжа той под нос. — Не и брат ми! Никога’.
Илидан продължи да си мърмори, докато вървеше. Не забеляза, когато от дърветата се отдели самотна фигура, която го наблюдаваше от разстояние, ухилена от моментното подхлъзване на братската обич и честта на нощния елф.
— Основите са поставени — прошепна тя, забавлявайки се. — И ти сам ще ги надграждаш, близнако на друида.
И с тези думи създанието се запромъква в обратна посока… движейки се на два космати крайника, завършващи с копита.
Лорд Рейвънкрест не желаеше да чака повече завръщането на друида и магьосника и заповяда на нощните елфи да потеглят на следващия ден. Стана ясно, че повечето от подчинените му предпочитат да маршируват посред нощ, но благородникът не желаеше демоните да го сметнат за твърде предвидим. Бойците му се адаптираха към дневната светлина, доколкото им беше по силите, макар това да значеше, че силите им не са в зенита си. Сега Рейвънкрест разчиташе на решителността на народа си и осъзнаването, че ако се проваляха, това щеше да означава смъртта им.
Пламтящият легион от своя страна ги чакаше съвсем наблизо. Нощните елфи маршируваха със знанието, че кръвопролитието се намира точно отвъд хоризонта, но въпреки това продължаваха напред.
И така битката за Калимдор продължаваше.
Докато нощните елфи се бореха за оцеляването си, а Илидан се опитваше да обуздае злокобните си мисли, Крас се бореше със съвсем различен проблем, за който Малфурион подозираше, че не е бил част от плана.
— То продължава докъдето ми стигат сетивата — изсъска безпомощно магьосникът.
„То“ бе невидимо за окото, но не и за допира. „То“ представляваше обширен невидим щит, който ги държеше на ден разстояние — по преценката на Крас — от целта им.
Откриха го по трудния начин. Хипогрифът на магьосника се сблъска с „нищото“ и ударът бе толкова силен, че Крас падна от гърба на раненото животно. Малфурион веднага беше разбрал, че няма да може да стигне до приятеля си навреме, затова измоли помощ от вятъра. Могъщ планински порив подхвърли спътника му отново напред, достатъчно близо до друида, за да го сграбчи за ръката. След това се приземиха, за да изучат новото препятствие.
И след няколко часа „изучаване“, Крас не изглеждаше по-близо до отговора… а това да го вижда толкова безпомощен, изнервяше Малфурион повече, отколкото смееше да покаже.
Най-накрая възрастният магьосник промълви немислимото:
— Победен съм.
— Не намираш ли метод, чрез който да го пронижеш?
— По-лошо, друиде, защото дори не мога да се свържа с тези вътре. Това нещо блокира даже мислите ми.
Малфурион дълбоко уважаваше Крас. Мистериозният магьосник му помогна да оцелее, когато лорд Ксавиус плени духа му. Старецът също така бе ключов фактор в унищожението на съветника на кралицата и разрушаването на портала. Да го види така сломен…
— Така близо… — продължи магьосникът. — Толкова близо! Това е негово дело, сигурен съм!
Чие дело?
Сега, докато наблюдаваше младежа с присвити очи, приликата на Крас с нощните елфи бе станала още по-смущаваща. Изглеждаше сякаш преценява спътника си и Малфурион внезапно изпита огромно желание да се окаже достоен за доверието му.
— Да, трябва да го научиш — отрони накрая магьосникът. — Заслужаваш да го знаеш…
Друидът задържа дъха си. Каквото и да искаше да му разкрие Крас, очевидно бе от огромна важност.
— Погледни право в очите ми, Малфурион. — Когато младежът се подчини, приятелят му продължи: — Твоят народ нарича трима души „странници“. Ронин, който се нарича човек, и Брокс, оркът. Не познавате расите им, но те са такива, каквито ги виждате, човек и орк.
Възрастният магьосник замълча за малко. Малфурион реши, че трябва да го насърчи, затова кимна в потвърждение: