Малфурион се понесе през мястото, където се намираше стената, и се насочи към най-високите върхове в далечината. Преди да се сблъскат с бариерата, Крас му ги беше посочил като дом на неговия вид. Тъй като старият магьосник не бе казал нищо, преди друидът да навлезе в Съня, младежът реши, че трябва да продължи в тази посока.
Той полетя над тихата земя, а огромните планини го караха да се чувства ужасно незначителен. Зеленият нюанс на всичко, в комбинация с липсата на всякакъв живот, прибавяше към сюрреалистичното усещане за обкръжението му.
Когато се приближи към предполагаемата си цел, Малфурион се концентрира. Зеленият цвят избледня и той започна да забелязва някои признаци на похабяване. Духът му все още се „движеше“ из Смарагдовия сън, но сега виждаше и настоящия свят.
И първото, което съзря, беше огромното и свирепо лице на един ален дракон.
Малфурион отскочи назад стреснат. Очакваше главата на бегемота да се изстреля напред и да го захапе, но пазачът продължаваше да гледа през него. На друида му отне няколко секунди, за да осъзнае, че драконът не може да го види. Присъствието на пазача, който бе кацнал върху висок изострен връх, доказваше, че нощният елф трябва да се намира близо до мястото, където се събираха левиатаните. Малфурион обаче не смяташе, че има времето да претърсва планините една по една за точното им местоположение. Вместо това се замисли за това, което вече знаеше. Изера бе господарка на Смарагдовия сън. Тя със сигурност щеше да чуе призива му от толкова близо.
Това дали ще отговори беше съвсем друг въпрос.
Знаейки, че не му остава друго, освен да опита, друидът потъна обратно в Смарагдовия сън и си представи зеления дракон. Съзнаваше, че начинът, по който я рисува във въображението си е далече от истината, но все пак беше нещо, върху което да се съсредоточи.
„Изера, господарко на света на сънищата, велики Аспекте, смирено моля за разговор с теб… Нося вест от един, който познава Онази, що е живот, сестра ти Алекстраза…“
Малфурион зачака. Когато стана ясно, че няма да получи отговор, опита отново:
„Изера, Онази що сънува, в името на Ценариус, Повелителя на горите, искам от теб този дар. Призовавам те…“
Той млъкна, защото усети внезапното присъствие на някой друг. Друидът изви глава вдясно и видя слаба жена от своята раса, облечена в прозрачна роба, която се вееше, макар и да нямаше вятър. Качулката на робата й покриваше всичко, освен лицето — красиво и спокойно, чийто единствен смущаващ елемент бяха очите… или по-скоро затворените им клепачи.
Създанието може и да изглеждаше като нощен елф, но в добавка към ярката изумрудена коса — по-впечатляваща от зеленото на всеки истински представител на расата му — кожата и дрехите й… всички бяха в един или друг нюанс на същия цвят.
Не можеше да има съмнение, че това е Изера.
— Дойдох — отвърна тя, тиха, но твърда, а очите й така и не се отвориха, — макар и само да прекратя крясъците ти. Мислите ти преминаха през ума ми като барабанен тътен.
Малфурион се опита да коленичи.
— Господарке…
Тя махна със слабата си ръка.
— Нямам нужда от подобни жестове. Извика ме. Аз дойдох. Кажи си каквото имаш за казване и се махай.
Успехът му все още го удивляваше. Пред него стоеше една от великите Аспекти. Просто не можеше да повярва, че си е направила труда да му отвърне.
— Прости ми, никога не бих си помислил да те безпокоя…
— И все пак ето те тук…
— Дойдох с някой, който добре ви познава… дракон на име Крас.
— Името му ни е известно, макар и разсъдъкът му да е под подозрение. И какво за него?
— Той иска да се срещне с Алекстраза. Не може да премине през бариерата, заобиколила това място.
Докато Малфурион говореше, му се налагаше непрестанно да концентрира вниманието си върху Аспекта. Изера постоянно потреперваше и изчезваше от фокус, все едно е само плод на въображението му. Изражението й не се променяше, но под спуснатите й клепачи очите непрестанно се движеха. Той не се съмняваше, че тя вижда всичко наоколо, но наистина му беше интересно как успява да го прави.
— Бариерата е поставена, защото плановете ни са от много деликатно естество — заговори Аспектът. — Докато не му дойде времето, не бива да изтича информация какво се опитваме да сторим… така твърди Земният пазител.