— Но той трябва да влезе…
— Обаче няма да го стори. Аз нямам думата по този въпрос. Това ли е всичко?
Малфурион помисли малко над думите на Крас.
— Тогава, ако е възможно да говори с Алекстраза чрез теб…
Изера се засмя — толкова стряскаща промяна на състоянието й, че нощният елф се почувства като ударен.
— Ти си наистина безочлив, смъртно създание! Аз трябва да бъда проводник, докато той досажда на сестра ми в такива смутни времена! Нещо друго да ти се ще, докато така и така си тук?
— В името на моя шан’до Ценариус, това е всичко, което желая, и нямаше да го правя, ако не беше нужно!
Когато спомена името на полубога, се случи нещо странно. Образът на Изера стана особено мъгляв и очите под клепачите сякаш погледнаха надолу. Реакцията, макар и кратка, беше отчетливо забележима.
— Не виждам причина да продължаваме с тази досада. Върни се при спътника си, нощни елфе, и…
— Моля те, господарке на Смарагдовия сън! Ценариус ще гарантира за мен. Той…
— Няма смисъл да повтаряш името му! — отсече рязко Изера. За съвсем кратък миг тя изглеждаше така, сякаш ще отвори очи. На лицето й се изписа изражение, което Малфурион познаваше твърде добре от детството си. По-рано си бе помислил, че Ценариус и Аспектът са били любовници. Но ако правилно разчиташе изражението й, случаят не бе такъв.
Изера — Онази що сънува, една от петте велики Аспекта — реагира на името на полубога като любяща майка.
Друидът отстъпи назад засрамен. Изера не му обърна внимание, явно увлечена от някакъв спомен. За първи път, откакто беше срещнал Крас, елфът бе ядосан на магьосника. Това знание не носеше нищо добро и спътникът му трябваше да е наясно.
Той започна да напуска царството на съня, но Изера обърна незрящия си поглед към него и внезапно обяви:
— Ще създам връзка, за да достигнеш Алекстраза.
— Господарке…
— Няма да споменаваш повече за тази ситуация, нощни елф или ще те изхвърля от кралството си завинаги.
Малфурион се подчини и рязко затвори уста. Каквато и да беше връзката й с властелина на горите, явно е била много, много дълбока и дълготрайна.
— Ще поведа духа ти към мястото, където сега се срещаме, и ти ще изчакаш, докато не реша, че е дошъл моментът да говориш със сестра ми. Чак тогава ще й предам думите ти… и неговите.
Жлъчният тон, с който изрече последната дума, достатъчно ясно показваше яростта й към Крас. Молейки се прибързаното предложение на спътника му да не ги убие и двамата, друидът се съгласи безмълвно.
Тя протегна ръка.
— Поеми я.
Елфът се подчини с най-голямо уважение. Никога не беше докосвал друг дух в Смарагдовия сън и не знаеше какво да очаква. За негова изненада, ръката на Изера бе съвсем като обикновена, не изглеждаше безплътна. Това със същата лекота можеше да е и ръката на майка му.
— Запомни предупреждението ми — каза Аспектът.
Преди да е в състояние да отвърне, те навлязоха в смъртния свят. Преминаването беше толкова рязко, но същевременно и гладко, че нощният елф имаше нужда от няколко секунди да се нагоди към промяната в обкръжението си. След това се наложи да се нагоди към внезапното изчезване на Изера.
Не, тя не беше изчезнала. Намираше се на няколко метра от мястото, където се носеше той. Повелителката на Смарагдовия сън в пълното си величие. Огромен дракон с блестящи зелени люспи, тя правеше Кориалстраз — единственият друг дракон, когото беше виждал друидът — да прилича на джудже.
И не беше само тя. Когато най-сетне обърна внимание на заобикалящия го свят, нощният елф видя, че двамата далеч не са сами. Три други огромни дракона се намираха в центъра на огромната зала. Червеният със сигурност беше Алекстраза, онази, която Крас търсеше. Също като Изера, и тя излъчваше красота и достойнство, но изглеждаше много по-жизнена и енергична. До нея седеше мъжкар, голям почти колкото нея, чиито люспи постоянно се меняха — от сребърно до синьо през комбинация от двете — сякаш на случаен принцип. Той изглеждаше твърде весел за някой от неговата раса.
В абсолютен контраст със синия, огромният черен звяр, когото Малфурион видя след секунда, изпрати тръпки дори по нематериалната му форма. Това беше чиста, сурова сила, мощта на земята… но и нещо повече. Малфурион трябваше да отклони поглед от абаносовия гигант, защото всеки път, когато направеше опит да го разгледа, нощният елф чувстваше силно безпокойство. Това не беше само защото двама от същия цвят го преследваха заедно с другаря му навън. Не, имаше нещо друго… нещо зловещо.