— Трябваше да напусна Сурамар — опита да протестира Малфурион. — Чувствах се като затворник. Не можех да почувствам гората.
— Половината сгради в Сурамар са построени от живи дървета. Каква е разликата?
Но как можеше да обясни на Илидан усещанията, които се засилваха от ден на ден? Колкото по-надалеч стигаше Малфурион в уменията си, толкова по-чувствителен ставаше към всяка съставка на света.
Навън в гората можеше да се слее с общото спокойствие на дърветата, скалите, птиците… всичко. В града усещаше само закърнелите, едва ли не безумни излъчвания на създаденото от собствения му народ. Дърветата, които сега бяха къщи, земята и камъка, които са били изменени и изваяни, за да направят местността обитаема за нощните елфи… те вече не бяха такива, каквито са били сред природата. Мислите им бяха объркани, насочени навътре. Вече не можеха да разберат дори себе си — така променени бяха от строителите си.
Винаги, когато Малфурион обикаляше града, чувстваше неговата погрешност, но също така съзнаваше, че народът му (а всъщност и джуджетата и останалите раси), имаха правото да изграждат собствените си цивилизации. Те не извършваха престъпление, като строяха домовете си или обработваха земята. В крайна сметка животните правеха същото…
Но неприятното усещане се усилваше непрестанно.
— Да се връщаме ли при пантерите си? — запита Малфурион, нарочно избягвайки да даде отговор на въпроса, зададен от брат му.
Илидан се изсмя, а после кимна. Близнаците тръгнаха по гористия склон рамо до рамо в тишина. Напоследък често се случваше да нямат какво да си кажат, освен когато ставаше въпрос за борбата. Някога като един, сега те имаха по-малко общо помежду си, отколкото с напълно непознати.
— Драконът възнамерява да ни изостави, най-вероятно по залез-слънце — отбеляза внезапно Илидан.
Малфурион не беше чул за това. Той спря и зяпна към брат си.
— Кога е казал такова нещо?
Сред малкото силни съюзници на нощните елфи беше огромният червен дракон Кориалстраз. Младият, но могъщ левиатан, за когото се твърдеше, че е съпруг на кралицата на драконите, Алекстраза, дойде при тях заедно с единия от двама мистериозни странници — среброкосия магьосник, известен като Крас. Кориалстраз и Крас бяха свързани по някакъв начин, при това много дълбоко, но Малфурион още не бе разкрил естеството на тази връзка. Знаеше само, че където и да отидеше слабият и блед магьосник в сиво, драконът също можеше да бъде открит там. Двамата заедно представляваха сила, която не можеше да бъде спряна и запращаше демоните в паническо бягство, павирайки пътя за настъпление на защитниците.
Разделени обаче и двамата изглеждаха сякаш на прага на смъртта…
Малфурион бе взел решение да не се бърка в делата на който и да е от тях — отчасти заради избора им да помогнат на нощните елфи, но също и защото ги уважаваше и харесваше. Но сега Кориалстраз възнамеряваше да напусне, а такава загуба щеше да представлява истинска катастрофа за нощните елфи.
— Господарят Крас ще тръгне ли с него?
— Не, той остава с господаря Ронин.
Илидан изговори последното име с толкова голямо уважение, каквото питаеше Малфурион към Крас. Огнекосият Ронин бе дошъл с по-възрастния магьосник от същата неназована земя — място, за което те понякога говореха по малко, когато споменаваха за собствените си битки срещу Пламтящия легион. Също като Крас, и Ронин беше заклинател с огромни умения, макар и много по-млад на външен вид. Брадатият магьосник носеше строги пътни дрехи в син цвят, почти толкова консервативни, колкото тези на Малфурион, но това не беше единственото, което го отличаваше от останалите. Докато Крас можеше и да мине за нощен елф, макар и много блед и болен, Ронин, който също бе много светъл, принадлежеше към раса, която никой не познаваше. Наричаше се човек, но някои от лунните стражи разгласиха, че изследванията им доказали принадлежността му към расата на джуджетата, но вид, който просто е станал много по-висок от останалите си сънародници.
Каквото и да бе миналото му, Ронин се беше превърнал в също толкова незаменим съюзник, колкото Крас и дракона. Той владееше магическите сили на Кладенеца с умение и мощ, каквито дори лунната стража не можеше да постигне. И по-важно, бе поел Илидан под крилото си, за да го обучава. Младият елф вярваше, че това е защото Ронин вижда потенциала му, но Малфурион разбираше, че закачуленият странник го е направил и за да обуздае необмислената прибързаност на брат му. Оставен сам на себе си, Илидан имаше навика да рискува не само собствения си живот, но и този на другарите си.