— Започва се… — промърмори човекът. — Експериментират със създаването на армия от неживите. Сигурно не само тук са направили този опит.
Гъстата мъгла правеше прехода им бавен. Брокс, който се оглеждаше наоколо, видя тялото на мъртъв нощен елф — някогашен обитател на града, ако се съдеше по дрехите. Това, че лежеше неподвижно, носеше на орка противоречиво усещане на облекчение и отвращение.
— Разбираш какво казвам, нали, Брокс?
Оркът разбираше. Всеки оцелял от последната война срещу Пламтящия легион и последвалите ужасяващи събития би разбрал. Нямаше живо същество в тяхното време, което поне да не е чувало ужасяващите истории за Чумавите земи и немъртвите орди, които бродят из тях. Твърде много бяха ставали свидетели на това как техните близки или обични се надигат от мъртвите в опит да прибавят живите към гнусните си редици.
Пълчищата сновяха по света и разпространяваха ужаса си, в опит да превърнат Азерот в една огромна Чумава земя. Куел’Талас бе почти унищожен. По-голямата част от Лордерон също. Немъртвите бродеха почти във всяко кралство.
И тук, в далечното минало, Брокс и Ронин се бяха натъкнали на първите опити за създаването на Пълчищата… и двамата знаеха, че макар и да са постигнали малка победа, по никакъв начин не могат да променят тази зловеща част от бъдещето.
Петнайсет
Гласът постоянно се натрапваше в главата на Илидан и нашепваше неща, които в началото изглеждаха немислими.
Да, той ревнуваше от брат си, но не можеше да си представи да стори зло на Малфурион. Това беше като да си отреже лявата ръка.
И все пак… тези идеи го караха да се чувства по-добре, смекчаваха болката от това, че е изгубил Тиранде. Дълбоко в себе си Илидан все още таеше някаква слаба надежда, че тя може да види нещата различно, че ще осъзнае колко много той превъзхожда брат си.
Гнусната мъгла, разпростряла се по целия път до Зин-Азшари, още повече разваляше настроението му. Докато вървеше към лорд Рейвънкрест, видя, че брадатият благородник също не изглежда особено доволен, въпреки подновения им устрем. Сега не само Малфурион и Крас липсваха, но и Ронин все още не се беше върнал от мисията, на която сам бе настоял да иде. Илидан беше сигурен, че нощните елфи могат да оцелеят и без другите заклинатели, но все пак предпочиташе човекът да се върне. Ронин бе единственият, способен да го научи на нещо ново в занаята им.
Илидан падна на едно коляно пред господаря си и сведе глава.
— Господарю.
— Изправи се, магьоснико. Призовах те, за да подготвиш себе си и останалите за потегляне.
— Но господарят Ронин…
— Се върна само преди минути и докладва. И това, което ми каза, ни подтикна да потеглим незабавно. Трябва да смажем демоните и да превземем обратно столицата възможно най-бързо.
Това, че не бе разбрал за завръщането на магьосника, силно изненада младия нощен елф.
— Ще сме готови за езда.
Заклинателят се обърна, за да излезе, но Рейвънкрест поклати глава.
— Не само затова те извиках, младежо. Исках да ти съобщя какво е открил магьосникът и тази вест е предназначена само за твоите уши.
Гърдите на Илидан се издуха от гордост.
— Няма да кажа на никого, дори на лунната стража.
— Да, младежо, докато не ти разреша да го сториш. Чуй сега за откритието на господаря Ронин и се опитай да го обмислиш добре… ако можеш.
След това властелинът на замъка Блек Руук предаде на Илидан ужасяващата история за случилото се с отряда на Ронин. Магьосникът слушаше в началото с неверие, а после с удивление. Не реагира обаче с отвращението и страха, демонстрирани от лорд Рейвънкрест, когато той на свой ред бе чул разказа. Вместо това Илидан за пръв път усети, че се възхищава на дързостта на демоните.
— Не мислех, че подобно нещо е възможно! — каза той, след като благородникът завърши. — Каква сила само притежават!
— Да — отвърна Рейвънкрест, без да забелязва нездравото възхищение на магьосника. — Твърде мрачна и смъртоносна сила… Сблъскваме се с опасност, много по-голяма отколкото очаквах. Толкова отвратителна идея, дори за тях!
Младият нощен елф не виждаше нещата в точно тази светлина. Магьосниците на демоните не поставяха предели на въображението си. Работеха, създавайки всичко, което възможностите им позволяха, за да постигнат заветната си цел. Макар и самата тя да не беше достойна за възхищение, усилията на уорлоците със сигурност бяха.