Силата му го вцепени. Ронин винаги бе предполагал, че е чувствал мощта на Кладенеца в достатъчна степен, даже само извличайки от есенцията му, напояваща цял Калимдор. Сега осъзна, че е бъркал и самият Кладенец е такъв източник на чиста магическа енергия, че ако можеше да го управлява целия, щеше да се превърне в бог.
Бог…
Всичко, за което човекът бе мечтал, откакто за първи път бе облякъл робата на магьосничеството, сега му изглеждаше просто. Можеше да издига цели градове или да ги събаря само с мигване на око. Да призове силите на земята, а после да ги запрати срещу всеки, който му се противопостави. Можеше…
Ронин се освободи от мрачните си амбиции с огромно усилие. Обзе го внезапно напрежение, когато погледна Кладенеца. През цялото време беше осъзнавал какво представлява, но умът му бе отричал злото.
Кладенецът на вечността носеше същата зараза, като демоните. Може и да представляваше чиста магия, но по свой начин той покваряваше също толкова, колкото и Саргерас.
Но сега бе твърде късно да се отказват. Ронин трябваше да се гмурне в Кладенеца, макар и само този път, а после никога повече да не го докосва по този начин. Сега даже извличането от него индиректно, по начина, по който го правеше обикновено, го изпълваше с отвращение, но да се откаже изцяло, означаваше да отхвърли магията… а Ронин знаеше, че душата му няма силата да стори толкова много.
Магьосникът почувства нетърпението и любопитството на Илидан и бързо пое нужната му сила от черните дълбини. Изкушението да я остави да погълне ума му беше огромно, но с усилие на волята успя да се отдръпне от прокълнатото езеро.
Само след миг умовете им се бяха върнали в телата. Връзката с кладенеца оставаше все така силна. Ронин се подготви за последното заклинание, знаейки, че колкото по-бързо го направи, толкова по-бързо ще се отърве от това гнусно усещане в душата си.
„Започваме сега“ — предаде на Илидан.
Веднага почувства как братът на Малфурион приготвя лунната стража за задачата. Те щяха да увеличат силата на предаденото им от магьосника заклинание хилядократно и да го запратят срещу врага.
Ронин с лекота конструира магическата матрица, която господарите му в Даларан бяха създали, докато умираха. Позволи си кратка благодарност към покойниците, независимо от факта, че никой от тях нямаше да се роди в близките векове. След това, когато беше сигурен, че матрицата ще остане цяла… той освободи магията.
Илидан и останалите потрепериха мислено, когато тя премина с вибрация през нервните им системи. За негова чест, младият магьосник успя да удържи много по-опитните заклинатели да не припаднат. Именно амбицията, от която се боеше Ронин, спаси плановете му от разпад.
И така те удариха редиците на демоните.
Вълна от пронизващ тъпанчетата звук се взриви в Пламтящия легион, без дори да докосне войниците, които се биеха с него. Огромните демони изкрещяха и изпуснаха оръжията си, докато се опитваха да заглушат звука. Вибрациите разкъсаха вътрешностите им и разбиха умовете им. Когато вълната премина през редиците им, чудовищните войни паднаха, като пометени от гигантска метла.
Навсякъде по бойното поле Легионът измираше със стотици. Войниците стояха втрещени, разтърсени от видяното.
— Сега, Рейвънкрест — прошепна Ронин, — сега.
Роговете подтикнаха армията напред.
Нощните елфи изкрещяха. Ездачите на пантери поведоха настъплението. Те се засилиха през полето в търсене на врага… но там ги чакаха само мъртвите. Звуковата вълна продължаваше все напред, носейки след себе си бърза, но жестока смърт. Нито един демон, попаднал на пътя й, не оцеляваше. Стотици измряха.
Ронин внезапно почувства как тялото му го предава. Олюля се, а главата му, подобно на демоничните, сякаш щеше да се взриви.
Магьосникът падна.
— Държа те, господарю Ронин…
Илидан го положи на земята. Самият нощен елф не изглеждаше даже леко изтощен от усилието. Всъщност той беше единствен. Останалите лунни стражи, участвали в могъщата магия, изглеждаха толкова зле, колкото се чувстваше човекът. Повечето от тях седяха или дори лежаха на земята, без изобщо да ги интересува, че войниците сега напредваха благодарение на тях.
— Видя ли? Видя ли какво сторихме? — нетърпеливо питаше Илидан. — Това го доказва! Няма сила като тази на Кладенеца! — Той се загледа в нещо или някой, което самият Ронин не можеше да види. — Кладенецът е истинският път, братко! Виждаш ли? Нищо не може да се сравни с него!