След това, също толкова внезапно, колкото бе нахлул в мислите му… сондажът изчезна. Не се оттегли, нито бавно отслабна. Просто спря.
Коленете на младия нощен елф поддадоха. Щеше да падне на пода, ако стражите не го държаха.
Малко по малко се осъзна достатъчно, за да чуе викове; някои изразяваха недоверие, а други — ужасено смайване. Най-пронизително викаха лунните стражи.
— Това е нечувано! — изкрещя някой друг. — Със сигурност не и кралицата!
— Никога!
Не беше успял да скрие най-големия си страх. Малфурион прокле слабия си ум. Едва започнал, разпитът разкри всичко и той се провали. Провали и ученията на Ценариус…
— Трябва да са Аристократите! Това е дело на Ксавиус! — настояваше друг глас.
— Извършил е зло срещу собствения си народ! — съгласи се първият.
За какво говореха? Макар че главата на Малфурион отказваше да се прочисти, той беше сигурен, че нещо не е наред в този разговор. Всички бяха прекалено възбудени и откликваха твърде силно на страховете му. Та той бе най-обикновен нощен елф, при това без някакъв ранг… Защо смътните му подозрения ще ги хвърлят в такава паника?
— Нека го прегледам — каза нов глас. Малфурион почувства, че стражите го предават на един-единствен мъж, който нежно го положи на пода.
Нечий ръце докоснаха страните на лицето му и го повдигнаха леко. През мътни очи Малфурион срещна погледа на брат си.
— Защо не се предаде веднага? — измърмори Илидан. — Два часа! Останал ли ти е някакъв разум?
— Два… часа?
Като забеляза отговора, Илидан започна да диша по-леко.
— Слава на Елун! След като избълва тази лудост за кралицата, старият глупак беше решен да изтръгне всичко от ума ти, независимо от цената! Ако магията му изведнъж не беше пропаднала, вероятно от теб щеше да остане само празна черупка! Не са забравили загубата на братята си и я приписват на тебе!
— М-магията му се е провалила?
В това нямаше никакъв смисъл. Разпитвачът на Малфурион беше много опитен магьосник.
— Всичките им магии се провалиха! — настоя Илидан. — След като загуби контрола над първата, се опита с нова, а когато и тя не проработи, колегата му пробва с трета… безуспешно!
Малфурион още не можеше да разбере. Това, за което брат му намекваше, беше, че и двамата лунни стражи са изгубили силите си.
— Не могат да правят заклинания?
— Не… моите сили също сякаш са притъпени… — Илидан се наведе над ухото му. — Мисля, че имам малко контрол… но едва-едва. Сякаш сме отрязани от Кладенеца!
Глъчката продължаваше да расте. Чуваше се, че лорд Рейвънкрест настоява лунните стражи да се свържат с братята си, на което един от магьосниците призна, че неотменната връзка между тях е изчезнала. Благородникът се обърна към собствените си подчинени, за да провери дали те са запазили уменията си, колкото и слаби да бяха те.
Никой не можа да отговори утвърдително.
— Започнало се е… — прошепна Малфурион без да мисли.
— Х-м-м? — Брат му се намръщи. — Какво каза? Какво е започнало?
Друидът погледна зад гърба на Илидан, спомняйки си дивите сили, призовавани от онези в кулата без мисъл за последствията. Отново видя липсата на грижа за това какво може да причини магията на елфите извън стените на двореца.
— Не знам… — отвърна Малфурион накрая. — В името на Майката Луна, иска ми се да можех да ти кажа… но просто не знам. — Зад брат си той видя загрижените изражения на Брокс и Ронин. Независимо дали разбираха нещата по начина, по който той ги виждаше, явно споделяха растящия му страх. — Знам само, че каквото и да е… вече е започнало!
Навсякъде из кралството на нощните елфи и по целия континент Калимдор хиляди други почувстваха загубата. Кладенецът бе отрязан за тях. Силата, която така небрежно черпеха от него… просто беше изчезнала.
Тревогата бързо нарасна, сякаш някой се беше протегнал и откраднал луната.
Тези, живеещи близо до двореца, естествено, се обърнаха към кралицата, молейки Азшара за съвет. Чакаха пред затворените врати, събираха се все повече и повече. Над тях стражите наблюдаваха с празни изражения и нито отваряха, нито говореха, за да успокоят растящата тълпа.
Чак след като повече от половината нощ бе отминала и по-голямата част от града се беше изсипала пред двореца, портите най-сетне се отвориха. Народът се завтече навътре успокоен. Бяха сигурни, че Азшара е излязла, за да откликне на молбите им.