Силен вятър удари най-предните демони и ги отхвърли назад към другите. Стражите се оплетоха едни в други.
Кориалстраз избълва нов залп. Пет от крилатите ужасии се свлякоха към земята като огнени гюлета, нанасяйки още поражения на ордата. Останалите гибелни стражи се прегрупираха. Още и още се издигаха в небето, удвоявайки бройката им.
Кориалстраз явно искаше да се изправи и срещу тях, ала Крас усети предупредителните знаци на слабостта. Както го бе предупредила Алекстраза, двамата бяха почти пълноценни, когато са заедно… но не съвсем. Едновременно черпейки от силата си, те се изтощаваха по-бързо от нормалното. Драконът вече летеше по-бавно и не толкова гладко, макар все още да не го осъзнаваше.
— Да тръгваме! — настоя Крас.
— Да избягаме от битката? Никога!
— Благодарение на нас бегълците се спасиха! — Забавянето се беше оказало достатъчно, за да могат нощните елфи да се разпръснат в земите отвъд града. Крас бе уверен, че оттук нататък ще успеят да се движат достатъчно далеч пред Легиона. — Трябва да съобщим на тези, които могат да сторят повече! Нека продължим в първоначалната си посока!
Болеше го да казва това, защото в сърцето си желаеше да изпепели всички демони, които виждаше, ала сега все повече и повече се носеха към него и самотния дракон.
Кориалстраз изрева яростно от безсилие и отприщи един последен пламък, който изпепели трима от гибелните стражи, после се обърна и отлетя, надбягвайки с лекота Легиона, въпреки растящото си изтощение.
Когато отново се понесоха над двореца, Крас видя с ужас, че още и още демони извират през портите му. По-притеснителни обаче бяха стражите на нощните елфи, които все още пазеха укрепените кули — войни, които сякаш изобщо не забелязваха отчаяния ужас, обзел града.
Крас и преди бе виждал подобна безумна незаинтересованост пред лицето на ужаса. Във втората война също имаше подобни индивиди, които не виждаха чудовищните зверства.
„Те са възхитени от растящото влияние на демоните! Ако господарите на Легиона още не са стъпили на Азерот, съвсем скоро ще го сторят!“
И когато станеше това, опасяваше се Крас, за света нямаше да има бъдеще… или, в този конкретен случай, дори минало.
Отвратителният шум смущаваше почивката й. Азшара бе заповядала да й свирят музика, с надеждата, че тя ще заглуши неприятните звуци, но лирите и флейтите се провалиха по особено жалък начин в това начинание. Най-накрая кралицата стана и, заобиколена от новите си пазачи, грациозно се понесе из коридорите на двореца.
Но първият, когото срещна, не бе лорд Ксавиус, а капитан Варо’тен. Той падна на едно коляно и удари юмрук в сърцето си.
— Ваше великолепно величество…
— Скъпи ми капитане, какво причинява тази ужасна глъчка?
Белязаният нощен елф я погледна с неясен израз в очите:
— Може би ще е по-лесно, ако Ви покажа.
— Добре.
Той я поведе към един балкон, надвесен над центъра на града. Азшара рядко идваше тук, освен, за да изнася речи пред публиката, защото предпочиташе гледката на разкошните си градини, която се откриваше от личните й покои, или красивия Кладенец на вечността, който можеше да види при посещенията си в кулата.
Ала разкрилото се пред кралицата зрелище не беше това, което очакваше. Златните очи на Азшара попиха разбития й град, унищожените сгради, безбройните пожари и телата, заливащи улиците. Обърна се надясно, където укрепеният квартал на Аристократите все още се издигаше необезпокояван.
— Бихте ли ми обяснили, капитан Варо’тен?
— Съветникът ми довери, че тези поданици се оказали недостойни. За да се подготвим напълно за съвършения свят, трябва да прочистим всички несъвършенства.
— И според преценката на лорд Ксавиус онези там долу не са били достатъчно добри за рая?
— Да, с препоръката на най-доверения слуга на Великия — небесния командир Манорот.
Азшара се беше срещнала за кратко с внушителния Манорот и също като съветника си, бе останала възхитена от Великия слуга на техния нов бог.
Кралицата кимна:
— Щом казва, че трябва да е така, значи наистина трябва. Жертвите са неизбежни в името на висшите цели, така си мисля.
Варо’тен склони глава:
— Мъдростта ви не познава граници.
Тя прие ласкателството с царствената самоувереност, с която приемаше множеството комплименти, получавани ежедневно. Все още загледана в клането под тях, Азшара запита: