Ако някой вземе човешки череп и го потопи в мек, топящ се восък, а след това остави восъка да тече, би постигнал нещо, приближаващо се до причиняващото гадене видение, което в момента се изправяше срещу магьосника. Като се добавят острите като игли зъби, изпълващи устата на съществото, и бездушните червени очи, които го наблюдаваха с гладен поглед, картината на изпълзял от ада ужас ставаше пълна.
Създанието се придвижи към него на прекалено дългите си крака и протегна кокалести ръце, които завършваха с три дълги и извити пръста, дълбаещи улеи в и без това разбития каменен под. На страховитото си тяло бе надянало останките на очевидно някога скъпо палто и съдран панталон. Чудовището беше невъзможно слабо и отначало Ронин си помисли, че изобщо няма плът по костите си, но после видя почти прозрачната кожа, която покриваше ребрата и другите видими области от тялото му.
Магьосникът започна да пълзи назад, но гадината го хвана за крака. Покритата със слуз уста се отвори, но вместо да изсъска или изкрещи, от нея излезе детски глас.
— Тате!
Същият глас, който Ронин бе чул в съня си.
Потрепери при мисълта за подобен звук, излизащ от тази твар, но в същото време викът създаде у него копнеж. Отново почувства, че собствените му деца го викат, макар да съзнаваше, че е невъзможно.
В този миг разрушената сграда бе разтърсена от яростен рев, който моментално изтри всяка мисъл да се хвърли в обятията на смъртоносните нокти на демона. Вместо това Ронин насочи показалец към съществото и замърмори.
Край бледото чудовище избликна огнен пръстен. Сега то закрещя наистина. Изправи се високо, доколкото недодяланите му крака позволяваха, и опита да прекрачи пламъците.
— Ронин! — изкрещя отвън Кориалстраз. — Къде си?
— Тук! Тук вътре! Сграда без покрив!
Още докато магьосникът отговаряше, мършавото създание изскочи от пламъците.
Въпреки че огънят бе обхванал тялото му на дузина различни места, то отвори пастта си много по-широко отколкото би трябвало да е възможно — достатъчно широко, за да погълне главата на Ронин.
Преди обаче магьосникът да успее да изпрати по него друга магия, огромна сянка закри звездите и гигантска лапа сграбчи отвратителното същество. С повторен писък все още горящият кошмар прелетя през стаята и се разби в стената с такава сила, че камъните се натрошиха около него.
После огненият дъх на дракона довърши това, което магията на Ронин беше започнала.
Вонята на изгорели кости почти задуши магьосника. Докато наблюдаваше спускането на Кориалстраз, той държеше единия си ръкав пред носа.
— Какво… какво беше това нещо? — едва успя да попита, задъхвайки се.
Дори в тъмното можеше да усети отвращението на левиатана.
— Някога е било сред онези, наричали това място свой дом.
Ронин изгледа изпепелената купчина.
— Това е било човек? Но как е възможно?
— Виждал си ужасите, създадени от Пламтящия легион. Не ти трябва да питаш повече.
— Това тяхно дело ли е?
Кориалстраз въздъхна. Явно този сблъсък го бе притеснил не по-малко от Ронин.
— Не, много по-старо е… и дори по-извратено и порочно от всичко, което Кралят-лич някога е правил.
— Крас… Кориалстраз, то влезе в съня ми! Манипулираше го!
— Да, другите се опитаха да направят същото с мен…
— Другите? — Ронин се огледа наоколо, а на устните му се оформяше нова магия. Беше сигурен, че руините гъмжат от демони.
— В безопасност сме… за сега. От неколцина остана по-малко дори от този твоя, а останалите се разпръснаха по всички възможни дупки сред руините. Мисля, че долу има катакомби, където те спят, когато не ловуват.
— Значи не можем да останем тук.
— Не — съгласи се драконът. — Не можем. Трябва да продължим към Калимдор.
Той се наведе, за да може Ронин да се качи на гърба му, и веднага размаха крила. Двамата се издигнаха в тъмното небе.
— Когато приключим с мисията си, ще се върна и ще прекратя това извращение — закани се Кориалстраз. После с по-мек тон добави: — И без него светът е пълен с твърде много зло.
Ронин не му отговори, а вместо това хвърли последен поглед надолу. Може би беше само игра на светлината, но му се стори, че вижда още от създанията да се показват сега, когато драконът бе отлетял. Всъщност изглеждаха сякаш са дузини, всички гледащи гладно нагоре… към магьосника.
Той откъсна поглед от тях, внезапно обзет от радост, че пътува към Калимдор. След такава нощ беше сигурен, че каквото и да ги очаква, едва ли би могло да бъде по-лошо.