Сега Малфурион се надяваше, че не е дал празни обещания.
Ръката на Тиранде, положена върху неговата, му оказа безценна помощ за проникването в дълбокия транс. Досегът с нея го успокои и разхлаби невероятното напрежение, което бяха създали у него ужасяващите събития от последните дни.
Вече отпуснат, той се протегна към света около себе си, към дърветата, реката, камъните и всичко останало, както бе постъпил и при първия опит с Ценариус.
Но този път го посрещнаха не спокойните елементи на природата… аз истински катаклизъм.
Светът вече не беше балансиран. Гората го знаеше, хълмовете също. Дори небесата чувстваха ужасната погрешност на ставащото. Навсякъде, накъдето насочеше погледа си, Малфурион чувстваше само дисхармония. Недоволството на природата го шибаше с такава сила, че за миг друидът щеше да се удави.
Вместо това се концентрира върху нежния допир на Тиранде, черпейки сили от присъствието й. Дисонансът отшумя — все още около него, но вече неспособен да го докосне.
Веднъж укрепнал, Малфурион се пресегна към духовете на природата, докосна всеки и им позволи да почувстват неговото спокойствие. Разбираше паниката им и обеща, че ще действа от тяхно име. В замяна нощният елф поиска да се отзоват, ако се нуждае от помощта им. Напомни им, че и той като тях иска връщането на баланса.
Чувството за нередност намаля още повече. Нямаше да си отиде съвсем, докато Аристократите се месеха в естеството на Кладенеца, но Малфурион бе успял да възстанови част от хармонията.
И след като го стори, вече можеше да навлезе безопасно в света на сънищата.
Освободен от телесния си затвор, той се спря, за да погледне приятелите си и по-специално Тиранде. Сега му бе по-лесно да призовава образите и да размества реалността в идиличния пейзаж. Брокс и жрицата незабавно се появиха… както и собственото му тяло, разбира се.
За своя изненада видя, че по едната буза на Тиранде тече сълза. Малфурион инстинктивно се пресегна, за да я избърше, но пръстът му мина през нея. Ала въпреки това младата жрица докосна мястото със свободната си ръка, сякаш почувствала допира му.
Насили се и се отдръпна, после отново загледа небето. Насочи съзнанието си в посоката на Зин-Азшари и пристъпи напред.
Познатата зеленикава мъгла погълна всичко. Малфурион се концентрира и отново наслои върху сенчестия свят елементите от реалността. След това се понесе над света на сънищата, чувствайки различните аспекти едновременно на истинския свят и на подсъзнателния.
Ала докато пътуваше, нечие неочаквано присъствие привлече вниманието му. Отначало се усъмни в усещанията си, но после бързо потвърди подозрението си.
„Шан’до?“ — извика той.
Друидът почувства как кентавърът докосва мислите му, макар и съвсем неясно. Допирът обаче потвърди, че Ценариус не е пострадал. Беше се справил с последния адски звяр, ала нещо друго бе привлякло вниманието му. Малфурион разбра, че господарят на горите е почувствал присъствието на ученика си в Смарагдовия сън и се е пресегнал, за да го успокои, да покаже на нощния елф, че не всичко е загубено.
Умиротворен от безмълвното послание на Ценариус, Малфурион продължи напред. Зелената мъгла се разреди още повече и не след дълго той виждаше света под себе си сякаш наистина летеше като птица в реалността. Хълмовете и реките преминаваха бързо край него, докато се носеше целеустремено към Зин-Азшари.
Но когато наближи столицата, за първи път друидът наистина съзря ужаса.
Колкото и смразяващи да бяха описанията на пратеника, не съумяваха истински да разкрият чудовищния катаклизъм, изсипал се върху приказния град. По-голямата част от Зин-Азшари беше изравнена със земята, сякаш някакъв огромен камък се бе претърколил върху нея, при това неколкократно. Из покрайнините нямаше ни една изправена сграда. Огънят бушуваше навсякъде, но не само с алените пламъци, познати на Малфурион. Из столицата пълзяха и гнусни зеленикави или катраненочерни пожари с очевидно чуждоземен произход. Докато елфът преминаваше над тях, можеше да усети злобната им жега дори в царството на съня.
След това видя демоните.
Адските зверове бяха достатъчно чудовищни сами по себе си, обаче създанията, които ги следваха, изпратиха нови тръпки по тялото му, при това по-силни, защото тези тук бяха явно интелигентни. Въпреки огромните рога, дяволските лица и ужасяващите си форми, те се движеха в синхрон и целеустремено. Това не бе някаква безмозъчна тълпа, а армия, отдадена на злото.