И докато се приближаваше, елфът видя, че от портите на двореца се изливат още и още.
Не се изненада, когато осъзна, че красивата сграда изобщо не е докосната. Както бе казал и пратеникът, стражите все така стояха по стените. Малфурион мина покрай неколцина и видя в очите им ужасяващо удоволствие от гнусната гледка под тях. Сребърните полукълба носеха червеникави следи и някои от пазачите сякаш желаеха да се присъединят към демоните.
Отвратен, младият нощен елф се отдръпна встрани. Погледна към стената на двореца и забеляза, че домовете на Аристократите също бяха оставени цели. Неколцина от слугите на кралицата дори се движеха между тях, сякаш наоколо не се случваше нищо съществено.
Отвращението му нарастваше все повече и повече. Малфурион се понесе към кулата. Също както преди, той усети невероятните сили, които Аристократите извличаха безогледно от тъмния Кладенец. Ако изобщо имаше някаква промяна, тя беше по-скоро в удвояването на мащаба на магията. Около Кладенеца бушуваха жестоки бури, шибащи покрайнините на опожарения град.
Последния път се бе опитал да влезе в кулата през мястото, където се заплиташе магията. Сега обаче Малфурион се гмурна по-ниско и намери някакъв балкон близо до основите на двореца. С движения, много подобни на това, което би правил в реалния свят, нощният елф заплува току над него, а после влезе през отворената врата навътре.
За огромна негова изненада опитът се оказа успешен. Никой не се беше сетил да защити долните подстъпи от такива като него. Високомерието на Аристократите му помогна да проникне с лекота в двореца.
Малфурион бавно полетя по коридора в търсене на път нагоре. Близо до задната стена откри главното стълбище… а около него — повече от дузина от огромните рогати войни, които бе съзрял навън.
Първата му реакция бе да се отдръпне, с надеждата, че няма да го видят. За съжаление обаче нямаше къде да се скрие. Той се подготви за атаката им… а после се прокле за глупостта си, когато първият от демоничната група буквално премина през него.
Естествено, че не можеха да го видят в нематериалната му форма. Все пак въздъхна облекчено, когато последният демон изчезна надолу по коридора. Когато стана ясно, че няма повече, Малфурион се прокрадна напред и се качи по стълбите.
Подмина няколко зали по пътя нагоре, но не се спря пред никоя. Това, което друидът търсеше, се намираше на самия връх на високата кула и колкото по-скоро го достигнеше, толкова по-скоро щеше да е в състояние да измисли някакъв план.
Какъв точно можеше да е той, това вече елфът не знаеше. Макар да предпочиташе друидството, Малфурион беше почти толкова добър в магията, колкото и брат му. Дори в сегашното си нематериално състояние смяташе, че ще бъде способен да направи нещо.
Малко по-нататък обаче друидът се натъкна на бариера. Протегна ръка, опипвайки въздуха. Преградата не искаше да поддаде, все едно се опитваше да мине през каменен зид.
Натисна малко повече… и сякаш стената омекна. Малфурион се хвърли напред с всички сили… и падна през невидимата бариера.
Успехът му беше толкова внезапен, че за момент младежът се зарея във въздуха, несигурен, че наистина е преминал. Обърна се и опита да докосне стената отново, ала напипа само някаква смътна сила. Или присъствието му по някакъв начин бе разрушило бариерата, или беше предвидена да спира само влизащите.
Малко по-нагоре друидът налетя на двама стражи и дебела врата, която трябваше да води към залата, в която работеха Аристократите. Когато видя, че и тези пазачи не могат да го забележат, Малфурион постави ръка на вратата, за да я провери за капани.
Пръстите му потънаха в дървото като във въздух. Младият нощен елф се стегна и влезе.
Първото му усещане бе за пълна дезориентация, защото залата, в която предателите вършеха гнусните си деяния, беше по-голяма, отколкото външните й размери предполагаха. Целият дом на Малфурион се побираше в нея няколко пъти.
А на Аристократите им бе необходимо цялото налично пространство, защото площта, която самите те не запълваха, гъмжеше от редици гротескни войни. Отблизо погледнати, лицата им разтърсиха Малфурион още по-силно. В тях нямаше състрадание, нямаше милост…
Младежът отпъди тези мисли и се понесе напред, към работещите магьосници. Загледа се в заклинанията им със смесени чувства на възхищение и отврат. Аристократите сякаш бяха отминали границата на лудостта. Повечето от тях имаха странно гладно изражение. Някога изкусно изтъканите им одеяния висяха по костеливите им тела и неколцина едва стояха на краката си. Обаче всички гледаха напрегнато и нетърпеливо към резултата от техния труд — зловеща пулсираща дупка към друга вселена.