— Настани ли се? — запита го Илидан.
Братът на Малфурион бе станал негов неофициален пазач — задача, която явно изобщо не го притесняваше. Непрекъснато наблюдаваше Ронин, сякаш се учеше от всяко негово движение. Винаги, когато човекът опитваше да направи нещо дори отдалеч наподобяващо магия, нощният елф влагаше цялото си внимание в него.
На Ронин не му трябваше много време, за да разбере защо. От всички присъстващи наоколо, той бе най-вещият магьосник. Въпреки цялата си арогантност, нощните елфи имаха съвсем ограничени познания за силите, които владееха. Наистина, на него също му беше трудно да извлича сила за магиите си, но не дотам, че да е напълно безпомощен. Само младият Илидан успяваше изобщо да се доближи до неговите способности.
„Мога да му помогна — реши магьосникът. — Щом иска да се учи, ще му позволя.“
Независимо отличното си мнение за близнака на Малфурион, Ронин виждаше голям потенциал в младежа.
Само се надяваше този потенциал да му е под ръка, когато се сблъскат с Пламтящия легион.
Потеглиха от Сурамар и се насочиха към Зин-Азшари с най-голямата скорост, която им позволяваха саблезъбите. Ронин усети известно безпокойство от напускането, защото така оставяше все по-голямо разстояние между себе си и Крас. Вече си мислеше, че не му е писано някога да се върне в собственото си време. Можеше само да се надява, че каквото и да е подготвило бъдещето за Верееса и децата му, щеше бъде живот, достоен за тях.
Естествено, това предполагаше изобщо да има някакво бъдеще.
Лорд Рейвънкрест настоя да яздят през останалата част от нощта и през цялото утро. Чак когато стана ясно, че животните просто не могат да продължат, обяви почивка с нежелание.
Редиците им се бяха увеличили, защото по пътя се присъединяваха нови и нови войници, благодарение на ездачите, изпратени напред. Сега отрядът наброяваше над хиляда мъже и непрестанно идваха още. Лорд Рейвънкрест искаше да събере възможно най-голяма армия, преди да се сблъска с врага. Желание, което съвпадаше с това на Ронин, защото добре познаваше ужасната мощ на демоните.
След като вече бе решил, че не може да остане безучастен, човекът не виждаше защо да не отиде и малко по-далече. Приближи до Рейвънкрест и му предложи цялата информация, която можа да си спомни за враговете им. За да обясни откъде знае това, Ронин просто каза, че някога Пламтящият легион бе нападнал неговата „далечна родина“, опустошавайки всичко — последното поне определено беше истина. Също така описа как бе протекла ужасната война и каква разруха беше настанала, преди защитниците да съумеят да отблъснат демоните обратно.
Макар че не стана ясно доколко му вярва благородникът, поне изслуша описанията на ордата и издаде серия заповеди, целящи да нагодят тактиката на бойците му спрямо слабостите на чудовищата. Латосиус и Лунната стража се отнесоха с голямо нежелание към възможността да срещнат конкретно адските зверове, но Рейвънкрест ги увери, че контингент от най-добрите му войни ще ги пази през цялото време. Също така се погрижи въпросните войници да получат заповеди да атакуват първо пипалата, доколкото им е възможно, за да премахнат опасността за магьосниците.
Командирът на нощните елфи разбираше, че Ронин е скрил много, ала не настоя да научи повече. Вече разполагаше с безценна информация, пък и бе преценил човека достатъчно, за да знае, че магьосникът има достатъчно развито чувство за самосъхранение, за да е премълчал някоя подробност, която би могла да им коства победата.
Въпреки постоянния растеж на армията, те не забавиха ход. След първата, последва още една нощ на усилен марш, а после и трета. Ронин направи дребна магия, която му позволяваше да вижда в тъмното не по-зле от спътниците си и с нейна помощ лесно се адаптира към нощния начин на живот. Въпреки това обаче съзнаваше, че демоните изобщо не се интересуват дали слънцето, или луната грее над тях, и побърза да каже това на благородника. Чудовищните бойци на Легиона щяха да се бият, докато не победят или не са в състояние повече да го правят. Защитниците трябваше да се подготвят и за сражения през деня.
Когато нощните елфи приближиха Зин-Азшари, забелязаха злокобна зеленикава светлина, озаряваща местността напред — светлина, която сякаш извираше не от мътните небеса, а от самия град.
— В името на Елун! — измърмори един от войниците.
— Спокойно — нареди лорд Рейвънкрест. После се надигна на седлото, загледан напред. — Нещо се приближава… при това бързо.
Ронин нямаше нужда да пита какво.