Със сигурност…
Три
Кориалстраз достигна бреговете на Калимдор късно през деня. Двамата с Ронин спряха само да хапнат набързо — драконът се отдаде на угощение нейде встрани от погледа на магьосника — и отново продължиха към обширната планинска верига, която покриваше голяма част от западните региони на земята.
Кориалстраз летеше все по-бързо и по-бързо с приближаването към целта. Не бе казал на Ронин, че от време на време се опитва да се свърже с Ноздорму… безуспешно. Скоро обаче това нямаше да има значение, защото щяха да разберат от първа ръка какво е изплашило до такава степен Аспекта на Времето.
— Онзи връх! — извика Ронин. Въпреки че пак беше спал, не се чувстваше особено освежен. Сънищата му бяха изпълнени с кошмарни видения на злокобния остров. — Познат ми е!
Драконът кимна. Последният знак преди крайната им цел. Дори да не го беше видял едновременно с ездача си, веднага щеше да усети нередността в самата тъкан на реалността… а това означаваше, че наистина ги чака нещо ужасяващо.
Въпреки тази увереност, левиатанът само ускори още повече своя полет. Нямаха друг избор. Каквото и да лежеше напред, единствените, способни да го спрат, бяха той и дребният човек, когото носеше на гърба си.
Острият взор на човек и дракон им бе позволил да съзрат целта, ала те не забелязаха очите, които на свой ред следяха тях.
— Червен дракон… — изръмжа първият орк. — Червен дракон с ездач.
— Един от нас ли е, Брокс? — попита вторият. — Друг орк?
Брокс изсумтя по посока на своя спътник. Другият беше млад, твърде млад, за да е бил от голяма полза във войната срещу Легиона, и с абсолютна сигурност не помнеше времената, когато орките, а не хората, летяха на гърбовете на подобни зверове. Гаскал познаваше само историите… легендите.
— Глупак, сега единственият начин дракон да помъкне орк със себе си е да го сложи в стомаха си!
Гаскал сви рамене безгрижно. Всяка частица от тялото му крещеше „горд оркски войн“ — висок и мускулест, с груба зеленикава кожа и чифт добре оформени бивни, изскачащи напред от широката му долна челюст. Имаше типичните за орк дебел нос и гъсти вежди, а по раменете му се спускаше тъмна грива. В едната си здрава ръка Гаскал държеше голяма бойна брадва, а с другата стискаше презрамките на раницата си от козя кожа. Също като Брокс и той носеше дебело вълнено наметало, под което бе облечен с кожена пола и сандали. Краката му бяха обвити с навуща, за да са топли. Орките бяха издържлива раса и можеха да устоят на всяка стихия, но толкова високо сред планините дори те имаха нужда от повече топлина.
Брокс също беше горд войн, но времето го бе очукало по начин, по който никой враг не би могъл. Беше с няколко сантиметра по-нисък от Гаскал, вината за което отчасти беше на лекото, но постоянно изгърбване. Гривата на ветерана бе оредяла и посивяваше. Широкото му биволско лице бе изпъстрено с бръчки и белези и за разлика от младия си спътник, изражението на нетърпение бе отстъпило на умислено недоверие и бдителност.
Старият войн вдигна излъскания си от дългогодишна употреба боен чук и запристъпва през дълбокия сняг.
— Отиват на същото място, към което вървим и ние.
— Откъде знаеш?
— А къде другаде биха искали да ходят насред тази пустош?
След като не можа да намери отговор, Гаскал замълча и предостави на Брокс шанса да помисли над причината, която ги беше изпратила в това безлюдно място.
Ветеранът не беше присъствал, когато старият шаман бе изискал незабавна аудиенция с Трал, но после научи детайлите. Естествено, Бойният водач бе приел стареца начаса, защото уважаваше древните традиции и смяташе Калтар за ценен съветник. Ако шаманът искаше да го види незабавно, сигурно имаше много добра причина да го стори.
Или пък много лоша.
С помощта на двама от стражите, Калтар влезе и седна пред извисяващия се Боен лидер. От уважение към стареца Трал седна на пода и по този начин очите им бяха на едно ниво. Върху коленете на вожда лежеше масивният квадратен боен чук, ужасявал враговете на Ордата поколения наред.
Новият Боен водач на орките имаше широки рамене и големи мускули, но беше относително млад за позицията, която заемаше. Въпреки това обаче никой не се съмняваше в способността на Трал да управлява. Той бе извел орките от концентрационните лагери и им беше върнал честта и гордостта. После сключи договора с хората, който даде шанс на Ордата да започне нов живот. Орките вече пееха песни за него, които щяха да се предават от поколение на поколение.