Човекът напълно забрави младия друид. Сега съществуваше само битката… Битката и Верееса. Прошепвайки последно тихо „сбогом“ към нея, той се върна отново към безчетната орда, опитвайки да измисли нова унищожителна магия, макар вече да знаеше, че само това просто няма да бъде достатъчно.
Но можеше ли някой изобщо да направи нещо повече?
— Шамане, има ли някаква промяна?
Тиранде поклати глава:
— Нищо. Тялото диша, но духът просто го няма.
Оркът се намръщи:
— Той ще умре ли?
— Не знам.
Дали пък нямаше да е по-добре, ако наистина умреше, зачуди се послушницата.
Вече три нощи Тиранде наблюдаваше тялото на Малфурион, първо в Залата на Луната, а после в една празна стая във вътрешността на храма. Възрастните жрици й съчувстваха, ала смятаха, че нищо повече не може да се направи за приятеля й.
— Може да спи завинаги — каза й едната. — Или пък тялото му да повехне и умре от глад или жажда.
Тиранде се опита да го нахрани, но тялото не искаше да се отзове. Не посмя да налее вода в гърлото му от страх да не се задави до смърт.
Предната нощ Брокс бе предположил, че може би, ако наистина няма надежда, би било по-добре да прекратят страданието на Малфурион. Дори бе предложи себе си за изпълнител на тази присъда. Колкото и ужасена да бе, послушницата разбираше, че оркът би направил това само за скъп приятел.
Нямаха представа какво се е случило с безплътната му форма. Може би се носеше наоколо, поради някаква причина неспособна да се върне в тялото си. Тиранде обаче се съмняваше в това и подозираше, че с него се е случило нещо непредвидено, докато се е опитвал да унищожи заслоняващата магия. Дори бе възможно духът му да е бил унищожен при опита.
Самата мисъл да загуби Малфурион я опечаляваше повече, отколкото бе предполагала, че е възможно. Дори опасната мисия на Илидан не я тревожеше толкова. Да, Тиранде наистина се боеше и за другия близнак, но далеч не по същия начин, по който се терзаеше за този, чието тяло лежеше пред нея.
Лунната жрица постави ръка на бузата му и не за първи път го призова мислено:
„Малфурион, върни се при мен…“
Но той отново не отвърна на повика.
Дебели зелени пръсти докоснаха нежно ръката й. Погледът на Тиранде срещна притеснените очи на орка. В този момент той изобщо не й се виждаше грозен. Беше единственият приятел, останал край нея в този тъжен час.
— Шамане, не си спала, нито излизала от стаята. Не е хубаво това. Излез, подишай малко нощен въздух.
— Не мога да го оставя…
Той не пожела да чуе протеста й.
— И какво ще сториш? Нищо. Той си лежи тук. Тялото му е в безопасност. Сигурен съм, че би искал да отдъхнеш.
Другите виждаха в орка само варварско създание, ала Тиранде все повече се убеждаваше, че едрият войн има добра душа, макар да бе възпитан в по-сурови порядки. Той разбираше нуждите на живите същества и опасността, ако спреш да им обръщаш внимание.
Прав бе, не можеше да помогне на Малфурион, ако самата тя отслабнеше и се разболееше. Колкото и да й беше трудно, Тиранде трябваше да си почине.
— Добре… но само няколко минути.
Брокс й помогна да се изправи. Младата жрица откри, че краката й са схванати и почти не може да стои на тях. Наистина трябваше да се освежи малко.
Подкрепяна от орка, Тиранде премина през коридорите на храма и стигна до портите. Също както и преди, външните зали бяха изпълнени с изплашени и объркани граждани, които се опитваха да намерят утеха от слугините на Майката Луна.
Тя се изплаши, че ще се наложи да си пробиват път навън с бой, но тълпата бързо се раздели, за да се отдръпне от Брокс. Той дори не забави ход от ненамаляващото им отвращение, но жрицата се чувстваше засрамена. Елун проповядваше уважение към всички живи създания, ала малцина сред нощните елфи се интересуваха от другите раси.
Двамата излязоха на площада. Хладният ветрец я докосна и й напомни за детските й години. Винаги бе обичала вятъра и ако не се притесняваше от минувачите и сега би протегнала ръце в опит да го прегърне, както беше правила като малка.
В продължение на няколко дълги минути двамата с Брокс просто стояха отвън. После вината отново пролази в сърцето на Тиранде, защото спомените й от детинството започнаха да включват в себе си и Малфурион. Най-накрая се извини и настоя да се върнат вътре. Брокс просто кимна разбиращо и я последва.
Едва бяха стигнали първите стъпала на храма, когато някакъв войник от Сурамарската стража я повика. Тиранде се поколеба, несигурна дали елфът не смята да се заяжда с Брокс.