Когато доближи сламеника, на който лежеше затворникът, младата жрица отново се вгледа в лицето му. Чертите му криеха много повече, отколкото й се беше сторило отначало. Усети дълбочина, мъдрост и опит с такива мащаби, че се олюля, потресена до дъното на душата си.
По някакъв начин Тиранде осъзна, че пред себе си има много, много древно създание. Ала неговото състояние нямаше нищо общо с възрастта му.
— Ти си надарена — прошепна той. — Радвам се, че дойде да ме видиш.
— К-какво те измъчва?
Той й се усмихна бащински:
— Нищо, което твоите способности са в състояние да излекуват. Убедих капитана да намери някой като теб, защото времето ми намалява все повече и повече.
— Нищо такова не ми е казвал! — отрече Джарод Шадоусонг. — Излязох по собствена воля.
— Както искаш… — но очите на затворника говореха друго на Тиранде. Той отново погледна към Брокс и добави. — Виж, такъв като теб не очаквах да видя тук и това ме смущава.
Оркът изсумтя:
— И други ми го казваха.
— Други? Кои други?
— Един с пламъци вместо коса, дето говореше странни неща… — тук Брокс млъкна и след като отправи подозрителен поглед към капитана, измърмори: — Дето говореше за това време като за минало.
За удивление на Тиранде, затворникът се надигна и седна. Капитан Шадоусонг понечи да пристъпи напред с извадено оръжие, но жрицата го отпрати.
— Виждал си Ронин?
— Познаваш ли го? — запита Тиранде.
— Дойдохме тук заедно. Мислех, че е пленен… на друго място.
— На поляната на Ценариус — добави тя.
Той се разсмя:
— Или шанс, или съдба, или Ноздорму придвижва всичко това, да се свети името му! Да, това е мястото… Но как така знаеш за него?
— Била съм там… с мои приятели.
— Така ли? — Слабото лице се приближи до нейното. — С приятели?
Тиранде не беше сигурна как да приема това странно същество. Явно знаеше неща, за които повечето нощни елфи дори не бяха чували, поне в това беше сигурна.
— Преди да продължим… бих искала да чуя как те зоват.
— Прости ми невъзпитаното държание! Можеш да ме наричаш… Крас.
Сега Брокс реагира:
— Крас? Ронин ми каза за теб! — Оркът падна на едно коляно. — Древни… Аз съм Броксигар… а това е шаманът Тиранде.
Крас се намръщи:
— Дали пък не е казал твърде много…
Реакцията на спътника й реши поне една от дилемите на послушницата. Тя се изправи и се обърна към капитана:
— Бих искала да го взема с мен в храма. Вярвам, че там ще се погрижим по-добре за него.
— Изключено! Ако избяга…
— Имаш обещанието ми, че няма да го стори. Пък и нали сам каза, че е важно да се възстанови. Все пак, щом трябва да отговаря пред лорд Рейвънкрест…
Офицерът от Стражата се намръщи. Тиранде му се усмихна.
— Добре… но лично ще ви изпроводя дотам.
— Разбира се.
Тя се обърна, за да помогне на Крас да стане, а Брокс пристъпи от другата му страна. Когато Тиранде се приближи до него, забеляза, че по устните на магьосника е пропълзяла доволна усмивка.
— Нещо те радва?
— За пръв път след злополучното ми пристигане. В крайна сметка може би има надежда.
Той не поясни думите си, пък и послушницата не настоя. Подкрепян от двете страни, странникът изкуцука от сурамарския зандан. Тиранде осъзна, че поне в едно отношение Крас не се преструва. Наистина беше много слаб. Ала въпреки това тя чувстваше силната му воля.
С Джарод Шадоусонг плътно по петите им, тримата се върнаха в храма. Присъствието на орка отново се оказа ключово за разчистване на пътя.
Тиранде се страхуваше, че стражите или възрастните жрици ще създадат проблеми, но също като нея и те явно усещаха древната природа на Крас. Някои от посветените дори му се поклониха, макар послушницата да подозираше, че и те самите не знаят защо го правят.
— Елун е направила добър избор — отбеляза Крас, когато се приближиха към спалните помещения. — Но пък аз го знаех още щом те видях.
Коментарът му накара лицето й да пламне. Рядко получаваше такива изискани комплименти, нежели от подобни мистериозни личности.
Първоначално Тиранде възнамеряваше да заведе магьосника в отделна стая, но вместо това без да мисли влезе в тази на Малфурион. В последния миг опита да спре.
— Проблем ли има? — запита Крас.
— Не… само че тази стая вече се ползва от един мой болен приятел…
Преди да е успяла да завърши изречението си, закачулената фигура се отскубна от нея и пристъпи към проснатото в леглото тяло на Малфурион.
— Съвпадение, съдба или Ноздорму! Това е той! — извика той. — Какво му е? Бързо!
— Аз… — Как можеше да му обясни?
— Пристъпи в Смарагдовия сън — отвърна Брокс. — И не се върна повече, древни.
— Не се е върнал… Къде искаше да иде?
Оркът му разказа.
Тиранде си беше мислела, че лицето на Крас е бледо, ала сега магьосникът буквално побеля като лист хартия.
— От всички други места, точно там ли? Ала в това има някакъв горчив смисъл. Само да го знаех, преди да напусна града!
— Бил си в Зин-Азшари? — ахна Тиранде.
— Бях в това, което е останало от столицата. После пристигнах тук в търсене точно на този твой приятел. — Той огледа изучаващо неподвижното тяло. — За зла беда вероятно съм закъснял… много, много закъснял… Вероятно е твърде късно за всички нас.