— Проблем ли има? — запита Крас.
— Не… само че тази стая вече се ползва от един мой болен приятел…
Преди да е успяла да завърши изречението си, закачулената фигура се отскубна от нея и пристъпи към проснатото в леглото тяло на Малфурион.
— Съвпадение, съдба или Ноздорму! Това е той! — извика той. — Какво му е? Бързо!
— Аз… — Как можеше да му обясни?
— Пристъпи в Смарагдовия сън — отвърна Брокс. — И не се върна повече, древни.
— Не се е върнал… Къде искаше да иде?
Оркът му разказа.
Тиранде си беше мислела, че лицето на Крас е бледо, ала сега магьосникът буквално побеля като лист хартия.
— От всички други места, точно там ли? Ала в това има някакъв горчив смисъл. Само да го знаех, преди да напусна града!
— Бил си в Зин-Азшари? — ахна Тиранде.
— Бях в това, което е останало от столицата. После пристигнах тук в търсене точно на този твой приятел. — Той огледа изучаващо неподвижното тяло. — За зла беда вероятно съм закъснял… много, много закъснял… Вероятно е твърде късно за всички нас.
Двайсет и две
Обречен нощен елф изкрещя, когато демонично острие разкъса бронята и гърдите му. Друг нещастник близо до него така и не можа да издаде предсмъртен стон, защото боздуганът на налитащия адски пазач отнесе черепа му.
Защитниците измираха повсеместно и нищо от стореното от Ронин до момента не успяваше да промени този ужасяващ факт. Въпреки решителната фигура на лорд Рейвънкрест в най-предните редици, нощните елфи бързо се топяха. Пламтящият легион не им даваше и миг почивка, непрестанно атакувайки по всички фронтове.
Макар да виждаше, че всички са обречени, магьосникът продължаваше да се бори.
Просто нямаше избор.
Новините за пристигналата армия защитници изненадаха донякъде лорд Ксавиус, но не го накараха да се съмнява във финалния резултат. Виждаше безчетното войнство на Великия, изсипващо се през портала, и беше сигурен, че никоя армия не би могла да се изправи срещу него и да удържи фронта за дълго.
Скоро недостойните щяха да бъдат прочистени от света.
Манорот водеше Легиона срещу глупците, а Хаккар провеждаше собствения си лов, затова порталът бе оставен в опитните ръце на съветника. Лордът погледна с наслада към малката ниша до входа, където бе прибрал най-скорошната си придобивка. Когато получеше вест за разгрома на вражеската армия, Ксавиус щеше да си достави удоволствието да се погрижи лично за „госта“ си.
Ала за момента имаше по-важни занимания.
Отново съсредоточи вниманието си върху портала, откъдето тъкмо излизаше поредната група адски пазачи. Те получиха инструкциите си от дежурния гибелен страж, а после с маршова стъпка поеха, за да се присъединят към кръвожадните си братя. Тази сцена се беше повторила около дузина пъти само за последните няколко минути, с единствената разлика, че всяка успешно доведена в Азерот група биваше все по-голяма от предната.
Когато последният адски пазач от отряда премина през огнената сфера, лорд Ксавиус чу в ума си величествения глас на Саргерас:
„Става все по-бързо… Доволен съм.“
Нощният елф коленичи:
— За мен е чест, Велики.
„Нима срещаме съпротива?“
— Просто няколко недостойни, отлагащи неизбежното.
„Порталът трябва да се защитава… не само да остане отворен, но и да се заздрави още повече. Скоро… много скоро… самият аз ще дойда през него…“
Сърцето на съветника подскочи. Монументалното събитие наближаваше!
Той се изправи и рече:
— Ще се погрижа да сторим всичко необходимо, за да приготвим пътя! Кълна се!
Усети вълна от задоволство… а после Саргерас се оттегли от мислите му.
Лорд Ксавиус се обърна незабавно към магическия кръг, поддържащ заслоняващата магия. Беше го огледал много внимателно след опита на натрапника да го унищожи и бе открил, че е недокоснат. И все пак рискове не биваше да се поемат. Не и сега.
Мислейки за „госта“ си, Ксавиус си припомни и някои от нещата, които щеше да направи, когато Саргерас най-накрая ги удостоеше с великолепното си присъствие. Естествено, кралицата щеше да бъде там и, разбира се, щеше да й организира почетна стража. Капитан Варо’тен щеше да се погрижи за последното.
Самият съветник възнамеряваше да бъде първият, поздравил Небесния. Като подходящ дар смяташе да предложи на Великия кристала и скритото вътре. Все пак този нощен елф бе един от тримата, за които Манорот смяташе, че заслужават за тях да се погрижи Повелителя на хрътките. Хаккар отново щеше да изглежда глупав, когато откриеше, че лично съветникът е заловил един от търсените.