Лорд Ксавиус нямаше търпение да предложи затворника си на величествения Саргерас. Щеше да бъде особено интересно да види какво точно ще направи богът му с младия глупак.
Кошмарът му продължаваше.
Малфурион плуваше в кристала и зяпаше малкото, което можеше да види от залата. Бяха го захвърлили в някаква малка ниша на стената, откъдето виждаше под ъгъл пространството около вратата. Това му даваше прекрасен изглед към безспирния поток демонични войни, които преминаваха през нея.
Гледката стягаше сърцето му като в клещи, защото друидът бе наясно със смъртоносните им намерения. Щяха да изколят всеки елф по земята… и всичко това само защото Малфурион се бе провалил в унищожаването на щита.
В мрачната зала нямаше начин да се раздели денят от нощта и все пак младежът бе сигурен, че след залавянето му луната се е показвала поне два пъти. В безплътната си форма не спеше и тези две денонощия му изглеждаха като цяла вечност.
Колко глупаво беше постъпил! Малфурион бе чувал историите за очите на лорд Ксавиус и как виждали дори сенки на сенките, ала ги беше отхвърлил като измислици и преувеличения. Не му бе минало през недораслия ум, че тези лещи, даващи възможност на съветника да вижда магически енергии, също тъй ще му позволят да съзре и призрака в неговото убежище.
Как само се беше смял мерзавецът!
В началото Малфурион непрестанно бе дълбал границите на кристалната си клетка, ала те се оказаха твърде могъщи. Може би с повече обучение нощният елф би намерил някакъв недостатък, обаче сега това нямаше значение. Беше се провалил.
И не само себе си, но и своите приятели, расата си… и целия свят.
Сега на пътя на демоничната орда вероятно нямаше нищо друго, освен защитниците на лорд Рейвънкрест.
Трябваше да направи нещо.
Малфурион се стегна и отново опита да използва наученото от Ценариус. Кристалът беше част от природата. Значи бе податлив на магиите му. Младежът прокара длани по всеки ръб, търсейки някаква слабост в конструкцията. Това, което опитваше, не беше друидска магия, но в същността си бе почти същото.
Ала резултатът, за кой ли вече път, отново бе обезкуражаващ.
Друидът извика от безсилие.
Заради провала му щяха да измрат хиляди. Дори Илидан. И Брокс. И Тиранде…
Да, Тиранде също щеше да загине.
Можеше да види лицето й, при това по-добре от всяко друго. Колко ли се притесняваше красивата послушница… Вероятно седеше край тялото му и се опитваше да го призове. Затвореният нощен елф почти я чуваше…
„Малфурион…“
Той потръпна. Явно започваше да губи разсъдъка си. Удиви го това, че процесът е започнал толкова скоро, но пък и ситуацията бе наистина отчайваща.
„Малфурион… Чуваш ли ме?“
Отново почувства как гласът на Тиранде преминава през мислите му. Вгледа се извън затвора си, за да види дали лорд Ксавиус не е решил да измъчва ума му, ала от съветника нямаше и следа докъдето можеше да види.
С известна несигурност младият друид най-сетне й отвърна в мислите си:
„Тиранде?“
„Малфурион! Вече губех всяка надежда!“
Той самият не смееше да повярва. Да, тя наистина беше жрица на Елун, но все пак подобно постижение трябваше да е извън силите й.
„Тиранде… Как ме достигна?“
„Благодарение на друг… който също те търси.“
Единствените, за които Малфурион можеше да се сети, бяха Брокс и Ронин. Обаче Тиранде познаваше орка. Макар и смел войн, Брокс нямаше магически сили. Възможно ли бе това да е Ронин? Не, магьосникът най-вероятно бе тръгнал с лорд Рейвънкрест.
„Кой? — запита той накрая. — Кой е той?“
„Името ми е Крас.“
Внезапната смяна в гласовете стресна елфа. Новият му звучеше непознато, макар по някакъв начин да напомняше Ценариус. Този Крас със сигурност бе нещо повече от обикновен нощен елф.
„Все още ли ни усещаш?“ — запита новият глас.
„Да… Крас.“
„Показах на Тиранде как бихме могли да работим чрез нейната връзка с теб, за да достигнем безплътната ти форма. Трудно е, но не е нужно да го правим дълго. Надяваме се скоро да те освободим.“
„Да ме освободите?“
Малфурион огледа пак затвора си и се усъмни дали това изобщо е възможно.
„Хитър капан, няма спор — продължи Крас, изненадвайки младежа. Явно връзката му позволяваше да вижда къде го е затворил лорд Ксавиус. — Но и преди съм се справял с подобни нему.“