Малфурион загърби вбесения предател и удари защитната магия.
Кръгът се завъртя и енергиите му се разфокусираха. Двама Аристократи се втурнаха да го оправят, но подът под краката им внезапно поддаде, когато камъните отвърнаха на тихата молба на друида да прекратят естественото си състояние на здравина и стабилност. Двамата магьосници изчезнаха с писъци.
Лорд Ксавиус замахна яростно към младежа и го обгърна с мъгла, която започна да разяжда нематериалната му форма.
Отначало елфът се поддаде на паниката, борейки се безуспешно със смъртоносните пари, но после обединените усилия на Тиранде, Брокс и Крас отново му дадоха нужните сили. Бързо призова вятър, който разпръсна валмата из залата.
Но докато Малфурион се справяше с поредната атака, Ксавиус се възползва от възможността и възстанови порядъка в заслоняващата магия. След това се обърна отново към своя опонент с ясни намерения в очите.
Младежът започваше да се чувства безпомощен. Тази игра на котка и мишка не можеше да продължава вечно. Накрая щеше или да се прости с живота си, или да бъде принуден да бяга. Нещо трябваше да се промени… при това възможно най-бързо.
Той се извърна, но не към кръга, нито пък към лорд Ксавиус.
Вместо това Малфурион сега гледаше към портала.
Отново призова вятъра, но този път поиска от него да докаже, че е достатъчно силен, за да се справи не само с магическата мъгла, но и с по-големи предмети.
И изведнъж, насред собственото си светилище, Аристократите попаднаха в окото на свиреп циклон. Неколцина полетяха през залата, намирайки смъртта си размазани по стените.
Останалите се приведоха ниско, за да се прикрият от яростта на вихъра, и подновиха своите усилия върху портала. Не дадоха повече жертви, ала скоро стана ясно, че загубите са поставили почти непосилен товар върху плещите на оцелелите. Огнената сфера започна да кипи и да се извива опасно. Усещането за зло, избликващо отвътре, сякаш намаля.
Внезапно във врата на Малфурион се впиха огнени ръце и започнаха да го извиват. Изгаряха безплътната му форма, сякаш друидът бе от плът и кръв.
Младежът изкрещя от болка, макар че само нападателят му можеше да го чуе.
— Силата на Великия е с мен! — изрева съветникът на кралицата. — Не можеш да се пребориш и с двама ни!
И наистина, Малфурион почувства как злото отново се пресяга през портала. Макар все още да нямаше същата мощ, както когато бе опитало да го обърне на страната на Аристократите, то добавяше много към и без това ужасяващата сила на съветника. Срещу това не бяха достатъчни дори общите усилия на тримата другари на друида.
„Тиранде…“
Не се опитваше да повика жрицата. Просто бе уплашен, че може никога повече да не я види, никога да не бъде близо до нея.
Внезапно гласът на Крас отново изпълни съзнанието му:
„Имай смелост, Малфурион… с нас има още един, който желае да ти помогне.“
В този миг се появи ново присъствие, което вля енергията си в подкрепа на елфа. Странно, но сякаш новодошлият беше брат-близнак на Крас, толкова много си приличаха. Дори гласът напомняше за този на мистериозния магьосник:
„Аз съм Кориалстраз… и давам доброволно силата, която имам.“
И изведнъж волята на Малфурион се увеличи стократно и той почувства надежда, каквато досега не беше имал.
„Ти си друид — напомни му отново Крас. — Природата е твоята сила.“
Младежът почувства как животът се връща в него. Сега можеше да усети не само далечните си другари, но и камъните, вятъра, облаците, земята и дърветата… всичко. Малфурион почти припадна от яростта, която излъчваха. Злите дела на Легиона и предателите обиждаха неимоверно елементите на природата.
„Обещах да разтуря тези пъклени дела — рече им той. — Дайте ми силата си и ще удържа своето обещание!“
За младежа всичко това отне цяла вечност, но когато най-сетне се обърна към лорд Ксавиус, видя, че е изминала най-много секунда. Съветникът сякаш беше замръзнал. Изражението му се изменяше бавно, докато лордът се готвеше да унищожи призрачния си съперник със силата на своя господар.
Малфурион се усмихна на глупостта на стария магьосник, сетне вдигна ръце към скритото небе и призова мощта му.
Навън изтрещя гръмотевица.
Аристократите край портала и заслоняващия кръг залитнаха и се разпищяха, съзнавайки, че ставащото не е част от тяхното дело. Дори лорд Ксавиус се намръщи.