И изведнъж кулата се разтресе… и после се взриви.
Капитан Варо’тен коленичи пред Азшара, а шлемът му лежеше в свивката на ръката.
— Извикахте ме, моя прекрасна кралице.
Две от слугините на Азшара решеха прекрасната й коса — нещо, което тя ги караше да правят по няколко пъти дневно, за да я поддържат съвършена. Междувременно кралицата се забавляваше, като изпробваше екзотични аромати, донесени наскоро от търговците.
— Да, капитане. Чудех се какъв е този шум. Звучи сякаш идва от кулата. Да не би да има някакви нередности, за които не съм била информирана?
Войнът сви рамене:
— Аз поне не знам за такива, о, Светлина на Хиляди Луни. Може би просто е прелюдия към пристигането на Великия Саргерас.
— Така ли мислиш? — Очите й се озариха. — Колко прекрасно!
Тя го отпрати с махване на ръка:
— В такъв случай трябва да се подготвя! Със сигурност събитието ще бъде знаменито!
— Както кажете, кралице.
Капитанът се изправи и постави шлема на главата си. След това се поколеба:
— Дали да не проуча, просто за да сме сигурни?
— Не, убедена съм, че си прав! Пък и не бива да притесняваме лорд Ксавиус!
Азшара подуши друго шишенце. Ароматът накара кръвта й да закипи по особено приятен начин. Може би щеше да носи това, когато се срещне с бога…
— Напълно съм уверена, че добрият съветник държи всичко под контрол.
Горната част на залата бе разрушена от мълниите, падащи от разгневеното небе. Покривът и част от стените потънаха в Кладенеца.
Няколко големи къса се срутиха в самата зала и убиха двама Аристократи, разпръсвайки останалите. Заслоняващият кръг и порталът все още стояха, ала съвсем отслабени.
Пищящи вихри се опитваха да разкъсат предателите. Някакъв магьосник, отхвърлен близо до ръба, направи грешката да се изправи. Гладните ветрове веднага подхванаха робата му и го отнесоха.
Внезапно се отприщи порой и зашиба оцелелите. Все още борещи се да удържат магиите, Аристократите паднаха на колене. Не че им помогна много — бурята бе страшно жестока.
Само двама останаха недокоснати от елементите. Единият бе Малфурион, чиято безплътна форма позволяваше на дъжда и вятъра да преминават през нея безпрепятствено. Другият беше предателят-лорд, получаващ защита не само от силите, черпени от Кладенеца, но и от връзката си със злото, което все още успяваше да се процеди през потъмнялата сфера.
— Впечатляващо! — извика съветникът. — Макар в крайна сметка да е безсмислено, млади ми приятелю! Ти имаш само силите на Кладенеца, от които да черпиш… а аз разполагам със силата на Бога зад гърба си!
Забележката му накара Малфурион да се усмихне. Съветникът все още не осъзнаваше срещу какво се бори. Предполагаше, че се е изправил само срещу друг могъщ магьосник.
— Не, господарю — отвърна младият нощен елф. — Объркал си се! Зад теб стои единствено предполагаемата мощ на един демон, който претендира за божественост! Докато аз имам за съюзник целия свят!
Ксавиус се изсмя:
— Нямам време за глупостите ти…
Малфурион почувства как съветникът призовава енергия от Кладенеца… повече, отколкото някой някога беше извличал. Удари друида, ала силите на природата отново го предпазиха.
— Трябва да бъдеш спрян — рече младежът на Ксавиус. — Време е да сложа край на лудостта ти… твоята и на твоя самозван бог.
Така и не стана ясно каква магия бе възнамерявал да направи съветникът. Преди възрастният заклинател да я изрече, всички природни елементи ги удариха едновременно.
Мълнии го заудряха една след друга, прогаряха го отвън и отвътре. Кожата му почерня и се покри с мехури, ала лордът не падна.
Дъждът се превърна в потоп, който изля цялата си ярост върху врага на друида. Ксавиус сякаш се топеше пред очите на младежа, мускулите и плътта му се втечниха… но съветникът не се отказваше от борбата.
А после проехтя последната гръмотевица — толкова силна, че руините на кулата се залюляха и запратиха още от Аристократите във водите на Кладенеца. Толкова могъща, че разтърси самия Малфурион до дъното на душата му.
Толкова силна, че лорд Ксавиус, съветник на кралицата и най-издигнат сред нейния двор… се пръсна на парчета.
Предателят-магьосник издаде вой като една от адските хрътки, докато се разпадаше — вой, който продължи дори когато парчетата се разнесоха във въздуха. Облакът прах, който само допреди миг бе представлявал лорд съветника, бе подет и разпилян от яростния и страшен вятър.