Останалите Аристократи най-накрая изоставиха своите места и се втурнаха да бягат от гнева на отмъстителя, победил страховития им водач. Малфурион ги остави да се спасяват, защото знаеше, че е изчерпал силите си отвъд предела.
Ала въпреки това все още оставаше да се справи с последната задача.
Сега, когато лорд съветника вече го нямаше, за да го защитава, заслоняващият кръг се срина с лекота. Простичък жест от страна на друида най-сетне разруши злата магия. Оставаше му само да се надява, че не е закъснял с премахването на тази толкова голяма пречка пред оцеляването на собствения му народ.
След това младежът насочи вниманието си към адския портал.
Огнената сфера вече беше само сянка на предишните си мащаби, едва забележима дупка в тъканта на реалността. Малфурион я изгледа свирепо, съзнавайки, че не може завинаги да запечата света си от злото вътре… но поне щеше да му даде време да се възстанови.
„Само отлагаш неизбежното… — дойде от чернотата страховитият глас. — Ще погълна твоя свят… както толкова много други преди него…“
— Ще откриеш, че сме горчив залък — отвърна Малфурион.
След това отново отприщи елементите.
Дъждът отми магическите символи, над които се носеше порталът. Вятърът се завихри край отслабеното заклинание и започна да го разкъсва на части.
А земята… земята се разтресе, съумявайки най-сетне да отърси от себе си последните останки от високата кула.
Срутващата се конструкция не представляваше опасност за Малфурион, който нямаше физическо тяло. Затова, въпреки растящата си умора, той бе решен да види със собствените си очи, че нищо няма да обърне отново посоката на събитията в последния момент.
Подът се нагъна. Инструменти на черната магия и парчета от стените се затъркаляха към ръба. Срутването бе съпроводено от ужасяващ тътен…
И кулата падна.
Междувременно порталът започна да се свива бързо, затваряйки се около себе си.
Внезапното засмукване хвана Малфурион неподготвен. Той усети как безплътната му форма бе притеглена към изчезващата дупка.
„Все пак ще ми принадлежиш…“ — долетя до него слаб, но яростен глас.
Нощният елф започна да се бори, мъчейки се да се отдръпне назад. През тялото му прелитаха отломки, които потъваха в ненаситния отвор. Последваха ги и парчета от стена…
Напрежението стана непосилно. Пропадаше все по-близо до гладния портал.
„Малфурион! — извика Тиранде. — Малфурион!“
Друидът се вкопчи в повика й, опитвайки да го използва като котва. Под него останките от кулата потънаха в тъмната бездна на Кладенеца на вечността. Останаха само той и малката, но зловеща дупка в реалността.
„Тиранде!“ — извика младежът отчаяно. Затвори очи в опит да си я представи за последен път.
„Принадлежиш ми…“ — рече злорадо гласът.
Светът се обърна с главата надолу.
Манорот почувства загубата. Почувства празнотата в същия миг, когато порталът се сви.
Огромният звероподобен командир спря в задните редици на ордата и обърна грозната си, увенчана с бивни глава в посоката на кулата.
Кулата, която вече не съществуваше.
— Н-е-е-е! — изрева той.
Ронин също го усети — внезапен изблик на сила и мощ. Почувства, че е способен да построи светове, да вземе звездите от небето и да ги пренареди както си ще. Беше неунищожим и всемогъщ.
Магията, заприщваща Кладенеца на вечността, бе унищожена.
Незабавно се обърна към Илидан, за да види как нощният елф понася всичко това. Нямаше от какво да се бои — младежът очевидно бе получил същия прилив на сила. Всъщност не само лунните стражи изглеждаха отново могъщи и готови за велики дела — останалите защитници като че ли също се оживиха.
„Кладенецът и нощните елфи са едно“ — осъзна магьосникът. Дори тези, които не можеха да правят магии, пак бяха свързани донякъде с него. Загубата му ги беше отслабила по начин, който не бяха могли да осъзнаят. Сега обаче Ронин виждаше у всички — от лорд Рейвънкрест до най-дребния войник — подновена решителност и самоувереност. В момента те наистина се чувстваха непобедими, независимо от врага.
Дори да беше Пламтящият легион.
Роговете екнаха. Нощните елфи изреваха в хор, който с лекота съперничеше на крясъците на демоните преди това.
Предните редици на Легиона спряха, несигурни какво значи тази внезапна промяна.