Легионът отстъпваше все повече, докато не достигна до покрайнините на самата опустошена столица. Демоните умираха с пълчища, от оръжие или магия, а някои разкъсани с голи ръце. Битката продължи безспирно през цялата нощ и земята изчезна, заровена под камари от трупове.
Може би щяха да пренесат битката в Зин-Азшари и дори да достигнат двореца, ала когато денят се наложи над нощта, защитниците най-сетне забавиха своя устрем. Даваха всичко от себе си, но дори лорд Рейвънкрест накрая видя, че да продължават означава да се изложат на прекомерен риск. С неохотно изражение командирът нареди роговете да свирят отбой.
Когато сигналът проехтя, Илидан изглеждаше разочарован. Опита да накара Лунната стража да продължи напред, но макар повечето да изглеждаха готови да го последват, изтощението не им позволи.
Ронин също се чувстваше изчерпан. Наистина, още можеше да прави магии, сеещи страшно унищожение, но тялото му бе плувнало в пот и усещаше как му се вие свят.
С изключение на Илидан, нощни елфи съзнаваха, че не могат да продължат да се бият и през деня. Това обаче не им отнемаше радостта от постигнатото досега. Вярно, заплахата не беше премахната, ала всички вече разбираха, че демоните не са непобедими. Можеха да бъдат убити… значи имаше шанс да ги прогонят от света.
Командирът бързо намери доброволци, които да потеглят към другите части от кралството. Мисията им имаше две цели. Първо, трябваше да обединят всички свои сили, за да създадат армия, с която да посрещнат следващата атака на Пламтящия легион — защото несъмнено щеше да последва такава. И второ, на пратениците им беше заръчано да докладват какви са пораженията из другите земи.
В добавка към това благородникът постави официално личния си магьосник Илидан начело на лунните стражи, които бяха с тях. Сред най-старшите от оцелелите се разнесоха протести, ала една показна експлозия, избухнала сред отстъпващите демони, бързо заглуши тези, които критикуваха младия заклинател.
Доволен от новия си статут, Илидан потърси Ронин, за да му съобщи. Магьосникът кимна учтиво, чудейки се от една страна дали той самият е бил толкова ентусиазиран като млад, а от друга, притеснен как ли щеше да се отрази новото положение на младежа върху и без това голямото му самочувствие. Илидан имаше много голям потенциал, ала безразсъдството му беше капан, който можеше да го превърне в не по-малка опасност от Пламтящия легион.
Ронин се зарече да държи сподвижника си под око.
Останал отново сам, единственият човек сред нощните елфи бавно огледа цялата войска. Слънцето караше броните да блестят и им придаваше епичен вид. Бойците изглеждаха и се държаха сякаш могат да победят всеки враг. Въпреки това обаче Ронин имаше тягостното чувство, че щеше да им потрябва много по-голяма войска, за да спечелят срещу пълната мощ на Пламтящия легион.
Да, историческите книги от бъдещето твърдяха, че победата е била на тяхна страна, ала сега изходът от събитията бе замъглен от твърде много неизвестности — включително от появата на човека и Крас. И още по-лошо — сега демоните знаеха къде е източникът на магическата мощ на армията и щяха повече отвсякога да опитват да се добере до Ронин и Илидан.
Магьосникът имаше пресни спомени какво е да си мишена на орда демони и не изгаряше от нетърпение да изпадне отново в подобна ситуация. Което впрочем му напомни за чудното им избавление през нощта. Ако мощта на Кладенеца не се бе върнала в най-напрегнатия момент, надали човекът би имал възможност да разсъждава над всички тези неща.
Но какво се беше случило с онзи, отговорен в най-голяма степен за успеха им тази нощ? Не, Ронин нямаше предвид себе си, нито пък Илидан. Нито дори всичките лунни стражи или лорд Рейвънкрест с неговите войски…
„Какво — зачуди се измореният магьосник, взрян в опустошения град, — какво стана с Малфурион?“
Двайсет и четири
Лежеше неподвижен като смъртта и този образ ставаше още по-зловещ от факта, че никой от тях не можеше да усети връзката, която допреди малко поддържаха с него. Тиранде държеше главата на Малфурион в ръце, а меката трева под тях изпълняваше ролята на останалата част от леглото.
— Изгубен ли е за нас? — запита слисаният Джарод Шадоусонг. Капитанът ги беше последвал до тази поляна дълбоко сред горите, под предлог, че трябва да наглежда затворника Крас. Не беше взел участие в магията, ала бе поел ролята на пазач, когато ситуацията се промени. От неохотна добавка се беше превърнал в загрижен спътник, макар все още да разбираше твърде малко от ставащото.