— Не! — отсече Тиранде. След това добави с извинителен тон: — Все още диша…
— Освен това не ми мирише на умрял — изтътна Кориалстраз.
Капитанът добиваше подозрително изражение всеки път, когато заговореше гигантът. Така и не бе успял да свикне с присъствието на червения дракон. В друг момент това би забавлявало Тиранде, но не и при сегашните трагични обстоятелства. Самата тя веднага хареса бегемота, макар да се чудеше на мистериозната връзка между него и Крас. Изглеждаха като братя-близнаци, колкото и невъзможно да звучеше това.
Мисълта за близнаците отново я накара да снижи поглед към Малфурион.
Древният магьосник обикаляше в кръг наоколо. Сега изглеждаше много по-здрав. Младата жрица не бе пропуснала да забележи факта, че чудодейното му изцеление беше станало с приближаването му до дракона. За съжаление подобреното здраве не му помагаше особено много сега. Бледият мъж изглеждаше не по-малко притеснен за приятеля й от нея… макар да не бе срещал младия нощен елф преди.
Брокс бе коленичил срещу Тиранде, а брадвата му беше положена край безсъзнателния им другар. Главата на орка бе сведена ниско върху гърдите и тя го чуваше как тихичко шепти молитвени слова.
— Местността бе заредена с могъщи магически сили — говореше Крас, сякаш на себе си. — Възможно е да са разпръснали парчетата от мисловната му форма по всички краища на света. Може би е в състояние да се събере сам отново… но шансовете за това…
Капитан Шадоусонг изгледа останалите:
— Простете ми наглия въпрос, но той поне успя ли да постигне каквото искаше?
Закачулената фигура се обърна към него с празно изражение:
— Успя да стори поне това. Остава ни да се молим да е било достатъчно…
— Престанете да говорите така… — настоя Тиранде. Избърса самотна сълза от бузата си, а после се взря в озареното от слънце небе. Въпреки ярката светлина жрицата не сведе поглед: — Елун, Майко Луна, прости на своята слугиня, задето нарушава покоя ти! Не смея да те моля да ми го върнеш… но поне ми отговори каква е неговата съдба!
Уви, над Малфурион не се спусна величествен блясък. Лунната богиня не се появи внезапно, за да им проговори.
— Може би ще бъде по-добре, ако го върнем обратно в храма — предложи капитанът. — Оттам богинята ще чуе по-добре молитвите…
Тиранде не си направи труда да му отговаря.
Внезапно Крас спря да обикаля. Погледна на юг, където дърветата се сгъстяваха. Очите му се присвиха:
— Знам, че си там. Покажи се.
— А аз пък вече знам какво си ти — отвърна ехтящ глас.
Близките стволове се сляга в едно и образуваха огромната фигура на кентавър. Ценариус излезе бавно напред. Двамата с Крас се гледаха известно време мълчаливо в очите, а после си кимнаха с уважение един на друг.
Властелинът на гората пристъпи към Тиранде, държаща Малфурион в обятията си. Брокс отстъпи с уважение, а капитанът се пипна по очите, за да провери дали не спи.
— Дъще на скъпата ми Елун, сълзите ти докосват небесата и земята.
— Аз плача за него, господарю… Знам, че и ти го обичаше.
Ценариус кимна. Предните му крака се подвиха и той се снижи, за да докосне нежно челото на Малфурион.
— Той ми е като син и съм безкрайно щастлив, че има жена като теб, която го държи толкова близо до сърцето си.
— Аз… Ние… Ние сме приятели от детинство…
Властелинът на горите се засмя. Звукът накара пойните птички да зачуруликат и докара хладен освежаващ ветрец.
— Чух молитвите ти към скъпата Елун… и изречените, и неизречените.
Тиранде не скри своето смущение:
— Но всичките ми молби отидоха на вятъра…
Изражението на полубога се смени с искрено озадачение:
— Така ли мислиш? И защо според теб съм дошъл?
Другите замръзнаха, а послушницата разтърси глава:
— Не разбирам…
— Защото си още млада. Почакай, докато стигнеш моите години… — С тези думи Ценариус разтвори ръка. От протегнатата му длан се издигна зеленикава светлинка и се понесе бавно нагоре, сякаш се оглеждаше, за да открие своя дом.
Кентавърът се изправи, за да огледа своя ученик.
— Преди малко се носех из Смарагдовия сън в търсене на отговори за ужасните въпроси. Исках да разбера какво да сторим срещу последователите на смъртта… — На брадатото лице на полубога разцъфна усмивка. — Представете си моята изненада, когато сред дебрите на Съня намерих едного, когото познавам. Ала бе в много объркано състояние. Като се замисля, той дори себе си не познаваше, пък какво остава за мен!