И когато Ценариус замълча, светлинката се понесе към Малфурион и потъна плавно в челото му.
Очите на нощния елф затрептяха и се отвориха.
— Малфурион!
Гласът на Тиранде бе първото, което друидът чу, когато се събуди, и той се вкопчи в него, използва го като пътеводна светлина. Измъкна се с усилие от бездната на безсъзнанието и се озова под ярка, ала успокояваща светлина.
А когато отвори очи, видя Тиранде, озарена от утринното слънце.
Странно, дневната светлина въобще не го притесняваше и дори си помисли, че под нея девойката изглежда още по-красива. Почти й го каза, ала присъствието на другите го накара да премълчи. Вместо това се задоволи само леко да стисне дланта й.
После реалността се завърна с ужасяваща острота.
— Щи… щитът… — успя да изграчи. — Успях ли?
— Няма го — отвърна странно създание, което не бе нощен елф. Малфурион реши, че трябва да е Крас. — Засега Пламтящият легион е под контрол…
Елфът кимна. Знаеше, че войната не е свършила и народът му все още е в беда. Ала това не му отнемаше триумфа. Ако не друго, поне вече имаха надежда.
— Ще се борим с тях — обеща Тиранде. — И ще спасим света.
— Могат да бъдат победени — съгласи се Брокс и погали оръжието, което младият друид му бе помогнал да създаде. — Знам го със сигурност.
Крас обаче оставаше скептичен:
— Могат… Но ще ни трябва още помощ. Ще ни трябват драконите.
— Ще имате нужда от нещо повече от драконите — изтътна Ценариус. — И аз отивам да се погрижа за това! — Кентавърът пристъпи встрани от другите и се усмихна за последно на Малфурион: — Ти ме накара да се гордея с теб, мой почетен ученико, мой теро’шан.
— Благодаря ти, шан’до.
След тези думи полубогът се стопи обратно в гората.
— Сега ще се върнем ли в Сурамар? — запита някакъв нощен елф в униформа на Стражата, който бе непознат на Малфурион.
— Да — отвърна Крас. — Връщаме се в Сурамар.
Друидът се изправи с помощта на Тиранде.
— Но само за кратко. Порталът, през който напираха демоните, бе унищожен, но за разлика от щита, Аристократите могат лесно да го възстановят.
Всички кимнаха със сериозни и угрижени лица.
Малфурион погледна в посока на Зин-Азшари. В земята му бе дошло ужасяващо зло, което трябваше да бъде спряно, преди да унищожи всички до крак. Друидът бе изиграл ключова роля в спирането на първоначалното нашествие и поради причини, които не можеше да си обясни, имаше тягостното чувство, че отново му предстои да участва в защитата срещу жестоките демони и желанието им да разрушат обичния му Калимдор.
Оставаше му да се надява, че когато това време дойде, щеше да бъде готов… инак не само Калимдор, но и целият свят щяха да потънат в забвение.