Но при все това и въпреки смута и премеждията, които предстояха, у дракона се зараждаше надежда. Сега проблемите на света бяха преодолими. Без страх от орки или ужас от демони. Азерот щеше да се бори, но Крас вярваше, че накрая не само ще оцелее, но и ще процъфтява.
Магьосникът преустанови контакта си със смарагда и се изправи. Кралицата на драконите, неговата обична Алекстраза, го чакаше. Тя подозираше за желанието му да се върне, за да помогне на смъртния свят, и сред всички дракони го разбираше най-добре. Той щеше да приеме истинската си форма, да се сбогува с нея — поне за известно време — и да потегли, преди съжалението да го е задържало.
Крас бе избрал убежището си не само заради уединеността му, но и заради огромните размери. Когато излезе от малката стая, той се озова в огромна пещера, чийто таван лесно се съревноваваше с височината на кулите на Даларан. Цяла армия можеше да лагерува вътре, без да я изпълни.
Точно подходящият размер за дракон.
Той протегна ръце… и когато го направи, дългите му пръсти се издължиха още повече, увенчавайки се с нокти. Гърбът му се изви и от раменете изникнаха двойка израстъци, които бързо се превърнаха в крила. Тесните му черти се разтегнаха, добивайки формата на влечуго.
Докато се извършваха всички тези промени, тялото на дракона се уголемяваше. Стана четири, пет, дори десет пъти по-голям от човешко същество и продължаваше да расте. Всякакви прилики с човек или елф изчезнаха бързо.
От магьосника Крас, той се превърна в Кориалстраз, дракона.
Но изведнъж — насред трансформацията — в главата му прозвуча отчаян глас: „Кор… страз…“
Той залитна и едва не се върна обратно в магьосническата си форма. Премигна и се огледа из огромната зала, сякаш търсеше там източника на вика.
Нищо. Драконовият магьосник чакаше и чакаше, но повикът не се повтори.
Отдавайки го на собствената си несигурност, той продължи трансформацията си…
И отчаяният глас отново извика: „Кориалстра…“
Но този път драконът разпозна призоваващия. Веднага отвърна по същия начин:
„Чувам те! С какво мога да ти помогна?“
Не получи отговор, но чувстваше, че отчаянието не отшумява. Фокусира волята си и опита да протегне съзнанието си, за да се свърже с този, който толкова силно се нуждаеше от помощта му… И който не би трябвало да има нужда от помощта на никое живо същество.
„Тук съм! — излъчи драконовият магьосник. — Не можеш ли да ме усетиш? Дай ми някакъв знак какво не е наред!“
Усети едва доловим допир в отговор, съвсем леко подсказване за силна тревога. Крас концентрира всяка частица от мислите си в тази бледа връзка, надявайки се… надявайки се…
Всепомитащото присъствие на дракон, чиято магическа сила надвишаваше неговата хилядократно, накара магьосника да се олюлее. Погълна го усещането за векове, за зашеметяваща възраст. Крас се чувстваше така, сякаш самото Време го е обгърнало с ужасяващото си величие.
Но не Времето… не съвсем… а този, който бе Аспектът на Времето.
Драконът на Епохите… Ноздорму.
Имаше само четири велики дракона. Четири Велики Аспекта, сред които неговата обична Алекстраза представляваше Живота. Лудият Малигос бе Магията, а нематериалната Изера влияеше на Сънищата. Заедно с мрачния Ноздорму, те представляваха самото сътворение.
Крас направи гримаса. В действителност някога Аспектите бяха пет. В началото петият бил наричан Нелтарион, Пазителя на Земята. Но много отдавна, във времена, които дори Крас не можеше да си спомни ясно, Нелтарион предал спътниците си. Пазителя на Земята се обърнал срещу тях и в процеса добил нова, по-подходяща титла.
Детуинг. Унищожителя.
Самата мисъл за Детуинг изкара дракона от вцепенението му. Той докосна разсеяно трите белега на бузата си. Нима Детуинг се беше върнал, за да тормози света отново? Затова ли великият Ноздорму показваше такова притеснение?
„Чувам те! — извика в ума си Крас, изпълнен със страх от причината за този повик. — Чувам те! Да не би… да не би да е Унищожителя?“
Но в отговор отново бе притиснат под тежестта на невероятни видения. Те прогаряха пътя си в главата му, така че да е невъзможно да ги забрави някога.
В която и да е от формите си и колкото и талантлив и приспособим да беше, Крас не можеше да се мери с неукротимата сила на един Аспект. Мощта на ума на другия дракон го отхвърли назад към най-близката стена, където магьосникът се срина.