Отне му няколко минути, за да се изправи от пода и дори тогава главата му се въртеше. Сетивата му бяха под атаката на откъслечни мисли, които не му принадлежаха. Единственото, което можеше да направи, бе да се опита да остане в съзнание.
Фрагментите се успокоиха бавно и той започна да схваща мащаба на случилото се. Ноздорму, Повелителят на Времето, отчаяно крещеше за помощ… за неговата помощ. И се беше обърнал направо към по-младия дракон, а не към собствените си сподвижници.
Ала всичко, което би могло така да притесни един Аспект, означаваше смъртна опасност за останалата част от Азерот. Защо тогава търсеше самотен червен дракон, а не Алекстраза или Изера?
Крас опита отново да достигне великия ум, но единственото, което постигна, бе още по-силно главоболие. Докато се свестяваше, започна да мисли какво да направи. Едно определено видение настояваше за вниманието му — картина на покритата със сняг планинска местност на Калимдор. Каквото и да се опитваше да му каже Ноздорму, беше свързано с този район.
Трябваше да го проучи, но щеше да се нуждае от подкрепата на някой, който лесно може да се адаптира към ситуацията. Макар да се гордееше със собствената си способност да се приспособява, драконите като цяло бяха доста закостенели в своите навици. Трябваше му някой, който да го слуша, но и да може да реагира на мига според изискванията на ситуацията. Ала за такова непредвидимо усилие само едно същество можеше да му свърши работа. Човек.
И по-точно един определен човек.
Магьосникът Ронин.
А в Калимдор, сред степите на дивата пустош, един застаряващ посивял орк шеташе край димящия огън. Мърморейки думи, принадлежащи на друг, отдавна загубен свят, мъхестозеленото създание хвърли няколко листа в пламъците, с което засили и без това гъстия пушек. Парите изпълниха построената от дърво и пръст колиба.
Старият оплешивяващ орк се наведе и вдиша дима. Изморените му кафяви очи бяха зачервени и имаха торбички. Зъбите му жълтееха изтъпени, а един от бивните му беше строшен още преди години. Едвам се изправяше без чужда помощ, а когато ходеше, се изгърбваше и тътреше.
При все това дори най-големият войн му отдаваше дължимото уважение.
Малко костен прах, щипка плодове… всичко това беше част от изпитана и вярна традиция, съживена сред орките. Бащата на Калтар го бе научил на всичко това още по време на тъмните години на Ордата, също както дядо му беше научил баща му преди това.
А сега на побелелия шаман за първи път му се случваше да се надява, че е бил добре обучен.
В главата му шептяха гласове, духовете на света, който орките сега наричаха дом. Обикновено шепнеха за малки неща, дреболии от живота, но сега мърмореха превъзбудено и предупреждаваха… предупреждаваха…
Но за какво? Трябваше да разбере повече.
Калтар бръкна в една торбичка на кръста си и извади три изсушени черни листа — почти всичко, останало от единственото растение, донесено от древния свят на орките. Бяха го предупредили да не ги използва, освен в случай на крайна необходимост. Баща му така и никога не ги беше ползвал, нито пък дядо му.
А сега шаманът ги хвърли в пламъците.
Димът моментално стана плътна и бушуваща синя маса. Не черна, а синя. Челото на орка се покри с намръщени бръчки от тази странна промяна, а след това той отново се наведе напред и вдиша колкото можеше повече.
Мигом светът се измени, а с него и оркът. Превърна се в птица, в могъщо създание, носещо се над земята. Летеше над планините без никакъв проблем. Очите му съзираха и най-дребните животинки, и най-далечните реки. Приливът на жизненост, какъвто не бе имал от младините си, почти смаза Калтар, но той се пребори с него. Ако се предадеше, рискуваше да загуби самия себе си. Можеше да лети вечно като птица, без някога да си спомни какво е бил преди това.
Внезапно забеляза нередност в природата на света — у вероятната причина за притеснението на гласовете. Имаше нещо, което не би трябвало да е там. Калтар се стрелна в посоката, която му изглеждаше вярна, ставайки все по-нетърпелив с приближаването на целта.
И в най-дълбоките части на планинската верига шаманът откри източника на притеснението.
Умът му на учен осъзнаваше, че в момента вижда само идея, а не реалност. За Калтар то изглеждаше като водна фуния, но такава, която поглъщаше и изхвърляше едновременно. Но това, което потъваше или се появяваше от дълбините й, бяха дни и нощи, месеци и години. Фунията сякаш изяждаше и излъчваше самото време.