Това до такава степен стресна шамана, че той едва успя да забележи навреме, че сега фунията се опитва да засмуче и него.
Веднага започна да се бори да се измъкне от хватката й. Размахваше крила и напрягаше мускули. Умът му се протегна към физическото му тяло, здраво вкопчен в ефирната нишка, която закотвяше душата му, и се опита да прекъсне транса.
Но фунията го всмукваше все по-силно.
В отчаянието си Калтар призова духовете-водачи и ги помоли за сила. Те дойдоха, както и знаеше, че ще направят, но сякаш реагираха твърде бавно. Фунията изпълни взора му, готова да го погълне…
Внезапно светът се усука около шамана. Вихърът, планините… всичко се преобърна и се завъртя.
И с рязко поемане на въздух Калтар се събуди.
Изтощен дори отвъд годините си, едва успя да не падне по очи в огъня. Непрестанно шептящите гласове бяха заглъхнали. Оркът седеше на пода на колибата и се опитваше да се убеди, че, да, сега отново принадлежи на света на смъртните. Духовете-водачи го спасиха, макар и в последния момент.
Но с тази щастлива сигурност дойде и споменът за видяното… и за значението му.
— Трябва да кажа на Трал — промърмори той и насили изморените си и остарели крака, за да се изправи. — Трябва бързо да му кажа… или ще изгубим дома си… света си… отново…
Две
„Злокобна поличба — мислеше си Ронин, докато яснозелените му очи наблюдаваха резултата от магията му. — Всеки магьосник ще разбере, че е така.“
— Сигурен ли си? — извика Верееса от другата стая. — Провери ли внимателно?
Червенокосият магьосник кимна, след това се намръщи, когато осъзна, че елфата естествено не може да го види. Трябваше да й каже лице в лице. Тя го заслужаваше. „Дано да е силна.“
Облечен в тъмносин панталон и жакет, и двете поръбени със злато, Ронин напоследък изглеждаше повече като политик, отколкото като магьосник, но изминалите няколко години бяха изисквали от него не по-малко дипломация, отколкото магия. А той не беше човек, комуто дипломацията се отдава — не и с неговия подход да се втурва в събитията с главата напред. С гъстата си червена грива и къса брада имаше лъвско излъчване, което прекрасно пасваше на темперамента му, когато му се налагаше да преговаря с разглезени и нагли посланици. Носът му, счупен отдавна и никога — по негов избор — не зараснал правилно, добавяше към огнената му репутация.
— Ронин, има ли нещо, което не си ми казал?
Не можеше да я кара да чака повече. Тя трябваше да знае истината, колкото и да беше ужасяваща.
— Идвам, Верееса.
Прибирайки магическите си инструменти, Ронин си пое дълбоко въздух и отиде при елфата. Въпреки това се спря точно на входа. Можеше да види само лицето й — красив съвършен овал, на който майсторски бяха поставени съблазнителни бадемови очи с чист небесносин цвят, тънък и леко извит нагоре нос и изкусителни устни, които сякаш винаги бяха наполовина усмихнати. Това лице бе обгърнато от буйна сребристобяла коса, която, ако елфата бе изправена, би стигала до кръста й. При все това Верееса можеше да мине и за човек, ако не бяха дългите заострени уши, които надничаха от косата й.
— Е? — попита тя търпеливо.
— Ами… ще бъдат близнаци.
Лицето й се озари от светлина, при което в очите му то сякаш стана още по-съвършено.
— Близнаци! Колко неочаквано! Колко прекрасно! Сигурна бях!
Тя се намести по-удобно в дървеното легло. Слаба, но с приятни за окото извивки, елфата-рейнджър беше бременна от няколко месеца. Кожената жилетка и металният нагръдник ги нямаше. Сега тя носеше сребърна рокля, която изобщо не можеше да скрие предстоящото раждане.
Трябваше да се доседят по бързината, с която започна да наедрява. Бяха женени само от няколко месеца, когато тя разбра за състоянието си. Тогава и двамата бяха притеснени, защото не само че бракът им бе изключително рядък сред аналите на историята, но и никой не беше документирал успешно раждане на дете, плод на такава връзка.
А сега очакваха не едно, а две деца.
— Не мисля че разбираш, Верееса. Близнаци! Деца на елф и магьосник!
Но лицето й продължаваше да излъчва удоволствие и удивление.
— Елфите раждат рядко и много, много рядко имаме близнаци, любов моя! Те ще бъдат предопределени за велики дела!
Ронин едва успя да скрие киселото си изражение.
— Знам. Точно това ме притеснява…
Двамата с Верееса бяха преживели предостатъчно „велики дела“. Заедно бяха принудени да проникнат в оркското укрепление Грим Батол през последните дни от войната срещу Ордата, а там се срещнаха не само с орки, но и с дракони, гоблини, тролове и какво ли още не. След това пътуваха от кралство в кралство, превръщайки се в своеобразни посланици, чиято задача бе да напомнят на Алианса за важността на това да остане цял. Тогава също бяха рискували живота си, защото мирът, последвал войната, се беше оказал в най-добрия случай нестабилен.