Последва високата слаба фигура до входа на огромната пещера. Знаеше, че драконът е преместил леговището си след края на войната, но нямаше представа къде. Сега видя, че пещерата гледа отвисоко позната планинска верига, която изобщо не беше далеч от дома му. За разлика от двойниците им в Калимдор, тези планини излъчваха величествена красота, а не чувство на опасност и заплаха.
— Явно сме почти съседи — отбеляза Ронин сухо.
— Чисто съвпадение, но пък ми позволи да те транспортирам дотук по най-бързия начин. Ако те бях потърсил от леговището на моята кралица, магията щеше да е много по-изтощителна, а аз искам да запазя колкото се може повече от силата си.
Тонът, с който говореше драконът, разсея всякаква враждебност у Ронин. Никога не бе чувал Крас да звучи толкова притеснен.
— Говореше за Ноздорму, Аспектът на Времето. Успя ли отново да се свържеш с него?
— Не… и затова трябва да сме изключително предпазливи. Всъщност е по-добре да не ползваме магия, за да стигнем до онова място. Ще трябва да летим.
— Но ако не използваме магия, как ще летим…
Крас протегна ръце… и те се промениха, покривайки се с люспи. Тялото му бързо нарасна и се разшири, а от гърба му изникнаха кожести криле. Тесните черти на Крас се разтеглиха и изкривиха, приемайки драконова форма.
— Естествено — измърмори Ронин. — Колко глупаво от моя страна.
Драконът Кориалстраз погледна надолу към своя мъничък спътник и изсумтя:
— Качвай се, Ронин. Трябва да отлитаме.
Магьосникът се подчини неохотно, мъчейки се да си припомни как е най-удобно да се язди дракон. Мушна краката си под алените люспи, а след това се приведе ниско над жилестата шия. Пръстите му се вкопчиха в друга люспа. Макар да знаеше, че Кориалстраз ще направи всичко възможно да не го изпусне, човекът не искаше да рискува. Никога не знаеш какво би могъл да срещне сред небесата дори един дракон.
Огромните ципести криле направиха един мах, втори, а после изведнъж дракон и ездач се издигнаха към небесата. С всеки удар под тях прелитаха мили. Кориалстраз се носеше напред без никакво усилие и Ронин можеше да почувства бясно пулсиращата във вените му кръв. Макар да прекарваше повечето време в маскировката на Крас, драконовият магьосник явно се чувстваше сред небесата като у дома си.
Студеният вятър засвистя край главата на човека и на него му се дощя поне да го бяха оставили да се преоблече в дрехите си за пътуване. Протегна се назад, опитвайки да придърпа яката на палтото си нагоре… и откри, че сега одеянието му има качулка.
Когато погледна надолу, магьосникът осъзна, че наистина е облечен в тъмносиньо пътно наметало над ризата и панталоните. Без дори една дума, спътникът му бе превърнал дрехите в нещо по-подходящо за полета.
След като придърпа качулката над главата си, Ронин започна да разсъждава над онова, което им предстоеше. Какво ли би могло до такава степен да притесни Властелина на Времето? Заплахата изглеждаше едновременно непосредствена и катастрофална… и със сигурност много по-голяма от възможностите на един смъртен магьосник.
И въпреки това Кориалстраз се беше обърнал към него…
Ронин се надяваше да се покаже достоен, не само заради дракона… но и в името на живота на нарастващото му семейство.
Колкото и невъзможно да изглеждаше, в един момент от пътуването Ронин заспа. Въпреки това дори тогава той не успя да падне от гърба на дракона. Кориалстраз със сигурност имаше нокът в това, макар отстрани да изглеждаше сякаш безгрижно си лети напред.
Слънцето почти залязваше. Ронин тъкмо мислеше да попита спътника си дали възнамерява да лети и през нощта, когато драконът взе да се спуска. Поглеждайки надолу, магьосникът видя само вода, със сигурност Великото море. Не си спомняше червените дракони да са особено водолюбиви. Нима Кориалстраз смяташе да се приводни като патица?
Само миг по-късно въпросът му получи отговор, когато на хоризонта се появи заплашително парче скала. Не… не скала, а почти оголен от растителност остров.
Ронин усети как у него се заражда предчувствие за опасност — същото, което бе почувствал, когато прекосяваше морето в пътуването си към Каз Модан. Тогава летеше с джуджешки ездачи на грифони, а островът, над който прелетяха, беше Тол Барад — прокълнато място, населено преди много години от орките. Предишните жители били избити, а домът им — опустошен, и чувствителните сетива на магьосника бяга усетили техните духове, крещящи за възмездие.