Ричард А. Кнаак
Разцеплението
На племенника ми Брандън
Пролог
Първична ярост го обгръщаше в непрестанен опит да го унищожи. Около него бясно се вихреха огън, вода, земя и въздух, смесени с дива и необуздана магия. Даже усилието да остане на едно място заплашваше да го разкъса на парчета, но той удържаше напора на стихията. Нямаше право да се предаде.
Пред погледа му преминаваха безброй предмети и събития. Безкрайна лудешка панорама от различни времена атакуваше възприятията му. Имаше пейзажи, битки и създания, които дори той не можеше да назове. Чуваше гласа на всяко същество, което бе живяло, живееше или щеше да живее някога. В ушите му ехтяха всички звуци, просъществували в мирозданието. Всевъзможни цветове заслепяваха очите му.
И най-плашещото във всичко това бе, че виждаше сам себе си във всеки един момент от сътворението. Съществуване, простиращо се от почти самото начало на времето, та до самия му край. Може би щеше да добие малко кураж от това, но всяко негово „аз“ се намираше в същата агонизираща ситуация, в която и той. Всяко негово проявление се бореше да запази не само този свят, но и цялата реалност от катастрофално сриване в хаоса.
Ноздорму разтърси глава и изрева от агония и безсилие. Носеше формата на дракон — огромен златисто-бронзов левиатан, чието тяло бе създадено сякаш не от покрита с люспи плът, а от пясъците на времето. Очите му представляваха блестящи кристали с цвета на слънцето. Ноктите му — искрящи диаманти. Той беше Аспектът на времето — едно от петте велики създания, които надзираваха света Азерот, пазеха баланса в него и го бранеха от външна и вътрешна опасност. Създателите на света бяха дали живот на него и неговите другари и Ноздорму беше получил специални сили. Той можеше да види безбройните пътища на бъдещето и да се гмурка в дълбините на миналото. Носеше се сред реките на времето така, както останалите пореха въздуха.
Но сега Пазителят на времето едва успяваше да задържи катастрофата, макар да получаваше помощ от хилядите си „аз“, разпръснати сред времето.
„Къде е? — запита се Аспектът не за първи път. — Къде е причината?“
Имаше някаква обща идея, но не и конкретна представа. Щом бе почувствал разкъсването на реалността, Ноздорму беше дошъл в тази й част, за да разузнае, само за да открие, че е пристигнал в последния момент, за да предотврати всеобщото унищожение. Веднъж вкопчил се в това да задържи реалността непокътната, Аспектът бе разбрал, че сам не е в състояние да стори нищо повече.
Затова се беше обърнал към създание, чиято сила бе хилядократно по-нищожна от неговата, но което се нареждаше редом до петимата с интелекта и смелостта си. В едно силно разпокъсано видение Ноздорму се бе свързал с червения дракон Кориалстраз, консорт на Алекстраза — Аспекта на живота. Така беше успял да го прати, маскиран като магьосника Крас, да проучи един от външните признаци на наближаващата катастрофа и може би да я предотврати.
Но аномалията, която Кориалстраз и човешкият му спътник Ронин бяха изследвали в източните планини, ги беше погълнала. Почувствал внезапното им приближаване, Ноздорму ги захвърли във времевия период, от който подозираше, че произлиза причината за всичко. Той знаеше, че са оцелели, но постигнатият от тях успех изглеждаше нищожен.
Така че, макар Аспектът да се надяваше начинанието им да се увенчае с успех, той самият търсеше неотклонно. Натоварвайки силите си до крайния им предел, огромният дракон не спираше да проследява всяка проява на хаос към източника й. Бореше се с вихрещите се видения на орки, хвърлили се в дивашко клане, кралства, които се издигаха и сриваха, жестоки вулканични изригвания… но не намираше следа…
Чакай! Най-сетне откри нещо различно… нещо, което сякаш засягаше тази лудост. Сила, която се излъчваше прикрито от източник далеч от него. Ноздорму последва тази бледа следа така, както акулата гони плячката си, а сетивата му пробиваха чудовищния вихър на времето. Неведнъж решаваше, че я е изгубил, но някак успяваше отново да я открие.
След това, много бавно, пред него изплува смътно доловима енергия. В нея имаше нещо познато, което първоначално го накара почти да отхвърли истината, когато я разкри. Аспектът се поколеба, сигурен, че греши. Източникът не можеше да бъде такъв. Подобно нещо не беше възможно!
Пред Ноздорму се носеше видение на Кладенеца на вечността. Черните води на езерото се пенеха толкова свирепо, колкото и останалата част от обкръжението на Аспекта. Проблясъци на чиста магия водеха жестока битка над тъмните му води.