А дали? Крас се спря с надежда пред едно полуразвито яйце. В него все още растеше живот. Малко бавен, но все пак достатъчен, и драконовият магьосник беше сигурен, че ако бъде стоплено, яйцето ще оживее.
Провери друго и откри, че и то има шансове за оцеляване. Крас нетърпеливо пристъпи нататък, но следващите няколко вече бяха мъртви. Стиснал зъби, той продължи към следващото люпило.
Откри още четири живи яйца. Преди да продължи търсенето, ги маркира с едно докосване на пръста си и те заблестяха в златисто.
Когато огледът приключи, Крас бе открил много по-малко яйца, отколкото се беше надявал, но повече, отколкото заслужаваше. Драконовият магьосник огледа маркираните, чийто блясък ги отличаваше, независимо от мястото им в огромната пещера. Беше абсолютно сигурен, че няма повече. Сега обаче трябваше да предпази тези оцелели яйца, за да не умрат като останалите.
Другите дракони, дори и обичната му Алекстраза, бяха невидими за сетивата му. Единственият възможен извод беше, че са се уединили в опит да се възстановят от ужасната сила на Демоничната душа. Собствените му спомени за този период бяха силно осакатени — резултат от пътуването във времето и раните му. Другите ята щяха най-накрая да се върнат в битката, но за децата на Малигос отдавна щеше да е твърде късно. Дори и по-младото му аз бе недостъпно за него. Кориалстраз, ранен лошо след героичната си битка с Нелтарион, бе решил да открие какво е станало с другите левиатани.
Така че само от Крас зависеше какво да прави занапред. Още преди да потегли към леговището на Малигос, се опита да измисли място, което да е достатъчно надеждно, за да се складират там драконови яйца. Нито едно не го задоволяваше. Дори гората на полубога Ценариус не му се струваше достатъчно сигурна. Рогатото божество наистина беше учител на Малфурион Стормрейдж, а вероятно и син на дракона Изера, но Крас знаеше, че Ценариус и без това има твърде много проблеми, с които да се справя.
— Така да бъде — измърмори заклинателят.
Той начерта с пръста си кръг във въздуха. Чертежът се озари от златисти искри. Кръгът бе съвършен и изглеждаше така, сякаш е жигосан в празното пространство.
След това, докосвайки с върховете на пръстите си центъра, драконовият магьосник премахна рисунката. Пред него се отвори бяла празнина, която се протягаше отвъд смъртния свят.
Крас замърмори под нос и очертанията на кръга заблестяха в червено. От вътрешността прозвуча стенание и няколко малки камъчета се затъркаляха към празнината. Магьосникът продължи заклинанието и макар всмукването да стана по-силно, камъните спряха да се движат. Вместо това яйцата започнаха да треперят леко, сякаш нещо е помръднало дори и в студените и мъртвите сред тях.
Но това не бе така. Едно от още живите яйца, намиращо се най-близо до портала, внезапно се вдигна във въздуха и почти нежно полетя към малкия отвор. Мъртвите черупки продължиха да треперят, но останаха по местата си.
И докато той ги гледаше, бъдещето на ятото на Малигос се понесе към дупката и започна да влиза в нея.
Любопитно, но всяко от тях се смаляваше достатъчно, за да премине. Едно по едно, без да се бавят, безценните съкровища, които Крас бе открил, изчезнаха през прохода.
Когато и последното се скри, заклинателят запечата дупката. За миг проблеснаха златисти искри, а после всякаква следа от портала изчезна.
— Достатъчно, за да оцелеят, но не и достатъчно, за да се развиват — промърмори Крас. На сините щеше да им отнеме векове да достигнат бройка, в която да са сигурни за вида си. Дори и всеки от драконите да се излюпеше успешно, пак нямаше да са достатъчно, дори и по времето, от което идваше магьосникът.
Но малцина бяха по-добре от нищо.
Внезапно го обзе слабост и световъртеж. Той едва се удържа да не падне. Макар да бе успял в голяма степен да се излекува от болестта, повалила го при пристигането му в това време, причината за която се коренеше във факта, че съществуваше два пъти в един и същи времеви период, все още имаше предели.
Но сега не можеше да почива. Яйцата бяха на сигурно място, поставени в миниатюрна вселена, която се движеше толкова бавно, че сякаш бе почти неподвижна във вечността. Това му даваше достатъчно време, за да може да ги предаде на някого, на когото вярва… ако оцелееше до края на войната.