И мислейки за нея, Крас започна да събира сили. Колкото и голямо доверие да имаше на Ронин и Малфурион, все още имаше твърде много въпросителни относно изхода на конфликта. Линията на времето бе променена завинаги; възможно бе Пламтящият легион, макар и първоначално загубил войната, този път да я спечели. Драконовият магьосник добре разбираше, че сега трябва да стори всичко по силите си, за да помогне на нощните елфи и останалите. Сега залогът повече или по-малко беше самото бъдеще.
Докато подготвяше магията, която щеше да го върне обратно при армията, заклинателят огледа стотиците мъртви яйца. Ако демоните спечелеха, също щеше да има бъдеще. Това пред него. Студено, тъмно и лишено от живот. Цяла вечност празнота.
Драконовият магьосник изсъска яростно и изчезна.
Две
Зин-Азшари. Някога величествен символ на цивилизацията на нощните елфи. Огромен град, издигнат до ръба на източника на могъществото им — Кладенеца на вечността. Домът на обичаната от всички кралица Азшара, заради която поданиците й бяха преименували столицата.
Зин-Азшари… потънало в руини гробище и център на властта на Пламтящия легион.
Подобните на вълци адски зверове душеха сред боклука в неспирно търсене на миризмата на живот и магия, която не можеха да сбъркат. Близо до покритите им с козина рамене се подаваха двойки пипала, които се въртяха на всички посоки, сякаш притежаващи свой собствен разум. Зъбатите смукала в края на всяко от тях се отваряха и затваряха лакомо. Адските зверове извличаха от заклинателите не само магията, но и живота им, а редиците остри зъби, разкриващи се в устите на чудовищата, подсказваха, че и вкусът на плътта не ги отблъсква.
Две от демоничните хрътки, които ровеха из руините на някогашен пететажен дървесен дом, бързо вдигнаха поглед, когато чуха шума на маршируващи крака и дрънченето на оръжия и брони. Редица след редица свирепи войни маршируваше край тях, а посоката им бе армията на нощните елфи, намираща се на няколко дни оттук. Адските пазачи бяха гръбнакът на нашествениците, а бройката им многократно надхвърляше тази на всички останали взети заедно. Височината им достигаше до три метра, но макар и широки в гърдите и раменете, долната им част бе странно тясна. От почти лишените им от плът глави се издигаха огромни извити рога. Кървавочервените им очи наблюдаваха с неспираща бдителност опустошения пейзаж. Макар и да маршируваха в строй, сред адските пазачи се чувстваше общо нетърпение, защото те живееха само заради клането. От време на време някой от рогатите войни блъсваше друг и над цялата група се възцаряваше опасност от избухване на анархия.
Но бързото изплющяване на камшик нейде отгоре веднага връщаше бойците в строя. Огненокрилата гибелна стража се носеше над редиците на всеки отряд, надзиравайки за безредици. Малко по-високи, те не се различаваха с почти нищо друго от братята си на земята, освен с това, че бяха доста по-малко и многократно по-интелигентни.
Макар сега Зин-Азшари да бе покрит от злокобна мъгла, чудовищните войни нямаха проблем с маневрирането през нея. Тя беше толкова неразделна част от тях, колкото и мечовете, брадвите и копията, които носеха. Болнавият й зеленикав оттенък съответстваше идеално на цвета на пламъците, които обгръщаха всеки от демоните.
Черепи на нощни елфи се взираха тъжно от руините в преминаващия Пламтящ легион. Те, както и много други, бяха паднали жертва на нашествениците в самото начало на инвазията, предадени от собствената си кралица, която почитаха като богиня. Единствените все още живи нощни елфи в столицата бяха Аристократите — слугите на Азшара. Уединеният им квартал, изолиран с огромна стена от останалата част на града, скриваше гледката на клането отвън от чувствителните им сетива. Облечени в ярки многоцветни роби, показващи елитния им ранг, те се грижеха за нуждите си, докато чакаха заповедите на своята повелителка.
Войните от дворцовата стража все още пазеха стените, а очите им горяха с фанатичен блясък, достоен за Легиона. Командваше ги капитан Варо’тен (сега по-скоро генерал, отколкото обикновен офицер, въпреки титлата си), който изпълняваше ролята на очи и глас на своята кралица, когато тя не искаше да напуска покоите си. Ако им дадяха заповед, войниците биха застанали рамо до рамо с демоните срещу собствения си народ. Те вече бяха наблюдавали без никаква емоция клането на жителите на града. Като всички останали обитатели на двореца, пазачите бяха едновременно слуги на Азшара и на повелителя на Пламтящия легион.