Огненият изблик беше толкова ярък, че на Малфурион му се наложи да отмести поглед. Чу крясъка на Варо’тен, но не и думите.
С един последен висок писък изпепеленият звяр падна в Кладенеца.
Опитвайки да си възстанови дишането, друидът се вкопчи в Изера. Господарката на сънищата не можеше да стори нищо за своя ездач, защото един друг прилеп вече бе окупирал цялото й внимание. Малфурион стискаше врата й с всички сили, докато си възвръщаше хладнокръвието. Болката от раните му беше силна, а знанието, че дискът все още е недосегаем за тях, го тормозеше още повече.
Жестока болка прониза прасеца му.
Малфурион извика. Едва не се изпусна. В ботуша му потече кръв и той дивашки зарита по посока на невидимия източник на атаката. Насочи замъглените си от сълзи очи надолу, за да види какво става.
Капитан Варо’тен стискаше здраво люспите на Изера и бавно се катереше нагоре със силно сумтене. Причината за болката на Малфурион — извитият кинжал на офицера — сега се намираше между зъбите на белязания войник. Кръвта на друида течеше незабелязана по изострената брадичка на другия нощен елф.
Малфурион не можеше да си представи как е успял Варо’тен да се вкопчи в Изера, докато пламтящият му звяр е падал, но явно отново бе подценил офицера. Той изрита колкото може по-силно, но капитанът с лекота избегна крака му. Макар друидът едва да удържаше хватката си, докато зеленият дракон се бореше с врага си, Варо’тен имаше много по-богат боен опит и се придвижваше нагоре към врага си със завидно умение. Тесните му очи гледаха Малфурион като угоено животно, готово за заколение…
Друидът бръкна в кесията си… и в този миг лявата ръка на Варо’тен полетя нагоре.
— Ау!
Изненадваща червена светлина заслепи Малфурион. Той твърде късно си спомни, че капитанът все пак има някакъв минимален талант в магията. Не толкова, че да представлява реална заплаха в това отношение, но определено достатъчно, за да изненада врага му, докато офицерът се готвеше за атака.
Малфурион вдигна ръка пред очите си и това вероятно му спаси живота. Нещо тежко и метално падна върху него — бронираното тяло на Варо’тен — и друидът почувства горещия дъх на другия нощен елф върху лицето си.
— Светлината на Светлините ще ме възнагради пребогато за това! — промълви с налудничав глас капитанът. — Манорот стана за смях заради теб! Аркемонд стана за смях заради теб! Такова жалко създание, а ги надхитри и двамата! Двамата всемогъщи и велики пълководци на Саргерас! Ха! Не само, че отново ще бъда неин любимец след това, но също така и негов! Аз! Лорд Варо’тен!
— Саргерас иска да унищожи Калимдор, не да го съгради наново! — изпелтечи Малфурион, опитвайки се да влее малко здрав разум у врага си.
— Естествено! Осъзнах го отдавна! Е и? Какво ме интересува това парче кал? Ако мога да служа на своята кралица и да командвам войниците в нейно име, не ме интересува къде ще го правя! Кой знае, може пък Саргерас да направи мен свой върховен командир! Само заради това и заради възхищението на Азшара съм готов да видя целия Калимдор изпепелен!
Лудостта на Варо’тен напълно го беше погълнала. Малфурион внезапно изпита неистова ярост от факта, че някой от собствената му раса е способен да говори с такава лекота за края на всичко и най-вече на прекрасния свят, дарил живот на нощните елфи. Това си противоречеше с всичко, на което го бе учил Ценариус и в което Малфурион вярваше.
— Калимдор е нашата кръв, нашият дъх, самото ни съществуване! — изкрещя друидът с нарастваща ярост. — Ние сме не по-малко част от него от дърветата, реките и дори скалите! Ние сме негови деца! Искаш да убиеш майката, която е родила всички ни!
Челото му започна да гори.
— Ти наистина си жалък! Ние живеем върху малко камъче, едно от безкрайно много такива. Калимдор е нищо! Заедно с Легиона и моята кралица аз ще прекося хиляда свята, всеки от които ще бъде смазан под краката ни! Могъщество, друиде! Това е моята кръв и моят дъх, разбираш ли? — Капитан Варо’тен изви ръката си, държаща: кинжала, далеч от досега на Малфурион. — Но ако смъртта на Калимдор те тревожи толкова много, ще ти направя услугата да те запратя в отвъдното, за да посрещнеш духа му, когато умре!
Но ядът на Малфурион бе достигнал краен предел. Очите му запламтяха като огън и той ги впи в тези на Варо’тен.