Един червен дракон прелетя край Малфурион и той видя, че на гърба на гиганта седят и Ронин, и Брокс. Магьосникът извика с глас, подсилен от магия:
— Крас ни предупреди да се подготвим! Той мисли, че Детуинг може и да успее да пробие магията! Трябва да сме готови да посрещнем черния в мига, в който това стане!
— Детуинг… — промърмори Изера. — Виждайки го сега, това име звучи толкова правилно… — После изрева към Ронин: — Ще бъдем готови!
Щеше да се наложи да ударят незабавно и едновременно. Това бе единственият им шанс… и може би съвсем мъничко по-добър от този, който имаха, ако пробваха да вземат диска от самата магия. На нощния елф това не му харесваше, но щеше да се опита отново да призове силата на Калимдор в себе си.
Съзнавайки, че това може да е последната надежда на всичко, което обичаше, той инстинктивно си помисли за Тиранде. Не Илидан, а Тиранде. Искаше да говори с нея за последен път, да е сигурен, че тя ще оживее… дори и той да умре.
„Малфурион?“
Друидът едва не падна от гърба на Изера. В началото помисли, че гласът е само илюзия или някакъв коварен план на тъмните сили, срещу които бяха изправени, но в действителност много бързо осъзна, че това може да бъде единствено Тиранде, която се опитваше да се свърже с него.
Спомни си как именно тя успя да го призове обратно някога, когато сам не можеше да се върне в тялото си. Връзката й с друида бе много по-голяма, отколкото той си представяше, и в мига, в който си го помисли, Малфурион разбра, че и тя го е почувствала.
„Малфурион! — повтори тя с повече надежда. — О, Малфурион! Наистина си ти!“
„Тиранде! Ти си жива! Да не би… Те да не са…“
Жрицата бързо го успокои:
„Майката Луна ме пазеше, благословена да е, а после ми помогнаха Аристократи, които се опитваха да се върнат при народа ни! Знам, че си сторил всичко, което си могъл! Но ме изслушай! Брат ти…“
„Брат ми…“
В мига, в който тя спомена Илидан, друидът почувства специфичното му присъствие, някога толкова подобно на неговото собствено, близо до Тиранде. Всъщност толкова близо, че сигурно я докосваше.
„Братко…“ — започна Илидан.
„Ти!“
Нещо се раздвижи в Малфурион, нещо, което той осъзна, че трябва да удържи веднага. Но въпреки усилията си, друидът не постигна пълен успех.
„Малфурион! — извика отчаяно Тиранде в ума му. — Спри! Ще го убиеш!“
Не знаеше какво точно причинява на Илидан, но се концентрира, опитвайки се да изтегли силата, която е отприщил. За свое облекчение, почувства, че брат му се възстановява бързо.
„Никога… никога не съм предполагал, че криеш това в себе си… братко…“ — Макар и в тона на Илидан да се съдържаше обичайното му презрение, в ума му Малфурион прочете стъписване, че роднината, когото досега бе смятал за слаб, в действителност изобщо не е такъв.
„Имаш да отговаряш за много неща, Илидан!“
„Ако всички сме живи след този ден, съм готов да посрещна всяко обвинение…“
В думите му имаше смисъл. Нямаше полза от това да осъжда Илидан, ако никой от тях не оживееше. Освен това друидът осъзна, че хаби ценна сила върху брат си.
Той отхвърли мислите за Илидан и отново се насочи към Тиранде.
„Добре ли си? Нали нищо не ти е сторил?“
„Нищо, Малфурион. Кълна се в Елун… Но сега се крием в едни руини близо до Кладенеца на вечността и не смеем да направим магия! Демонът Манорот и бойците му са плъзнали навсякъде! Мисля, че знаят къде сме, въпреки моите молитви и усилията на Илидан…“
Той искаше да отиде при нея, но отново не можеше да го стори. Малфурион прокле късмета си.
„Ако успеем да…“
Но преди да може да каже нещо повече, Детуинг нададе ужасяващ вой. Дивите емоции, с които бе изпълнен викът на дракона, разкъсаха връзката между друида и Тиранде и Илидан, изтривайки от ума на Малфурион всички други грижи.
Осъзна, че гледа дракон, измъчван отвъд възможностите на нощния елф да възприеме това, което вижда. При все това полуделият Аспект копнееше толкова силно да си върне творението, че цялата болка на света нямаше да го спре. Някои от плочите почти се бяха втечнили, а на много непокрити места люспите напълно липсваха. Вместо тях се виждаше незащитената плът на дракона, изгорена или изтръгната. Крилата на левиатана бяха разкъсани на няколко места и Малфурион бе удивен, че Земният пазител все още успява да лети. Ноктите на Детуинг бяха видимо изтъпени и изпочупени, сякаш с часове се е опитал да издере нещо непробиваемо.