После друидът изведнъж осъзна колко близо се носи черният до целта си.
— В името на създателите! — изрева Изера. — Той няма да позволи на нищо да го спре!
Малфурион кимна мълчаливо, а после осмисли истината, скрита в думите й. Детуинг сякаш всеки миг щеше да извърши невъзможното… а после онези, които се надяваха да откраднат диска, трябваше да сторят същото…
„Махни се… махни се…“ — настояваха гласовете, които доскоро насърчаваха дракона във всичко, което вършеше. Сега и те, като всички други, се бяха оказали предатели. В действителност Нелтарион не можеше да вярва на никого, освен на себе си.
— Аз ще си я върна! Душата е моя! Никой друг няма да я има!
Той почувства гнева им, когато осъзнаха, че няма да им се подчини. Те атакуваха ума му яростно, без да спират да вливат сила в демоничните магии, които изпепеляваха тялото му. Черният никога не бе страдал така, но всичко това нямаше значение. Макар и да лазеше едва-едва, той все пак се придвижваше напред. Дискът вече бе почти в лапите му.
„Махни се… — не спираха да повтарят гласовете. — Махни се…“
Но през булото на яростта им, Нелтарион почувства и все по-нарастващо напрежение, дори страх. Гласовете също виждаха, че той почти е достигнал творението си. Може би разбираха, че когато то отново станеше негово притежание, той ще накаже и тях заедно с другите.
После в играта се намеси нов фактор. Повелителят на демоните се протегна от своето кралство, увеличавайки ужасяващите сили, които бранеха артефакта. Нелтарион отново изрева, защото мъките, които чувстваше до момента, се оказаха само частица от онова, което го атакуваше сега.
Но това само го настърви още по-силно. Устата му се разтегли назад в драконовата версия на ужасяваща усмивка и левиатанът се изсмя силно на онези, които си мислеха, че могат да му отнемат нещо, което му принадлежи по право. Изсмя се и проби последните няколко стъпки до диска.
— Моя е! — изрева триумфално. — Моя!
Лапата му се обви около Демоничната душа.
— Трябва да го сторим сега! — извика Крас на Алекстраза. — Сега, ако искаме да…
Светът се взриви.
Или поне така му се стори на драконовия магьосник. Върху Крас се изля зашеметяващ вихър от цветове. Сякаш някъде отдалеч Алекстраза изрева от изненада и болка. Зашеметяващата сила удари и двамата. Крас се опита да се задържи върху своята кралица, но смъртната му форма не можеше да понесе подобно усилие.
Той отхвърча.
Покрай него профучаваха различни неща. Пищящ сенчест прилеп, изпепелен от смъртоносните енергии. Нещо по-дребно, което можеше да е ездачът на животното или дори някой от спътниците на Крас. Няколко строшени драконови люспи, чийто цвят бе изтрит от пламъците.
Магьосникът се превъртя неколкократно, неспособен да забави падането си дори с магия.
„Изгубихме! — успя да си помисли. — И сега идва краят на всичко!“
Ала в този миг една гигантска лапа го грабна и той чу дрезгавия глас на Алекстраза:
— Той успя! Успя!
Магьосникът видя през сълзи мястото, където се намираха Детуинг и Демоничната душа.
Черният дракон нададе рев с пълни дробове и откъсна диска от магията. Тялото на Детуинг бе обвито в пламъци и Крас се удиви, че дори толкова могъщо създание като Аспекта е оцеляло след толкова огромни поражения. Левиатанът вдигна творението си високо и се изсмя триумфално, въпреки очевидната агония, която изпитваше.
И тогава от дълбините на Кладенеца избликна черна сила, която удари дракона право в гърдите.
Детуинг отхвърча назад с такава сила, че се понесе далеч отвъд пределите на обширния Кладенец. И дори отвъд брега. Той се изгуби от поглед…
Но Демоничната душа, изхлузила се от хватката му, полетя право към центъра на водовъртежа.
— Трябва да я вземем преди Саргерас или старите богове отново да я включат към магическата матрица на портала! Мисля, че въпреки заклинанията на Детуинг ще мога да я задържа достатъчно дълго, за да постигнем нужното! Но първо трябва да я достигнем!
— Ще сторя всичко по силите си… — изстена Алекстраза.
Чак тогава Крас видя колко силно е пострадала неговата кралица от силите, отприщени от побърканите действия на Детуинг. Аспектът на живота едва се държеше във въздуха.