Но един друг огромен дракон профуча край тях — добре познат зелен левиатан, на чийто гръб седеше напълно уникален нощен елф.
— Малфурион… — промълви Крас, докато гледаше друида, който сега имаше чифт рога, подобни на онези, красящи учителя му. — Да, редно е именно той да се опита…
Това обаче не означаваше другите да не положат усилие. Алекстраза не се забави, въпреки раните си, а отдясно на Крас върху един от червените консорти се носеха Ронин и Брокс. Бронзовата женска също ги последва, но без ездач не можеше да стори нищо, освен да наблюдава останалите.
Драконът на Малфурион наближи диска, а Демоничната душа оставяше след себе си бляскава златна следа като падаща звезда. Крас видя как друидът протегна ръка… а после безпогрешно сграбчи гнусния артефакт. Нощният елф го притисна здраво към гърдите си…
И от портала проехтя чудовищен рев, който разтърси драконовия магьосник до дъното на душата му. Той погледна надолу и съзря ужасяващата зелена буря, която вилнееше в центъра.
Саргерас се опитваше да премине през почти завършения портал.
Като всеки истински войн Брокс знаеше добре предела на възможностите си. Сега беше време за магьосници и заклинатели. Тук горе вече нямаше врагове с остриета и брадви.
Малфурион се загледа в ужасното нещо в ръцете си, а очите му се разшириха, без да мигат. Брокс разбираше какви изкусителни сили се криеха в Диска и бързо изкрещя иззад гърба на Ронин:
— Друиде! Не бива да му вярваш! То е зло!
Нощният елф вдигна поглед, а после решително кимна. Брокс въздъхна с облекчение… но въздишката му бързо прерасна в задавяне, когато и той, както всички наоколо, чу демоничния вой, извиращ от Кладенеца. Воят на един яростен бог.
Воят на Саргерас, повелителя на Пламтящия легион.
— Демоничният господар иска да влезе в Калимдор! — изрева червеният мъжкар. — Порталът е почти готов! Може би е способен да успее… а ако го стори, всички ние сме изгубени!
Брокс се взря в зелената буря долу. Тя се свиваше, превръщайки се в по-малка, почти съвършено осмоъгълна дупка.
— Какво става? Порталът се затваря, а не се отваря!
— Саргерас може би се опитва да подсили шансовете си, като ограничи магията в по-малко пространство! Веднъж преминал, няма да му представлява никакъв проблем отново да го разшири. Сега има много по-голяма вероятност да успее!
Оркът ужасено извърна поглед от чудовищната буря… и видя, че ситуацията става още по-ужасна. Откъм Зин-Азшари се носеха стотици, може би дори хиляди крилати форми.
— Вижте! Там!
Демонът Манорот бе пуснал капитан Варо’тен и войниците му да атакуват групата, когато ситуацията налагаше единствено тактика на забавяне. Сега обаче, след стореното от черния дракон, планът явно се променяше. Манорот със сигурност бе осъзнал, че за Легиона в момента има реална опасност. За това бе призовал цялата гибелна стража и всеки друг крилат демон в Калимдор, за да се разправи със защитниците на този свят.
Брокс го сърбяха ръцете да забие брадвата си в този рояк, но знаеше, че усилията му ще са смешни, сравнени с онези на Ронин и Крас. Да, той наистина можеше да язди с червения мъжкар, докато червенокосият магьосник се бореше с демоните, но с какво щеше да допринесе това?
Алекстраза и Крас, намиращи се по-назад от тях, вече се бяха обърнали, за да се изправят срещу ордата въздушни демони. Червеният мъжкар започна да се отдалечава от центъра на Кладенеца. Така че затварянето на портала и овладяването на Демоничната душа падаше върху плещите на Малфурион… ако по някакъв начин му бъдеше дадено нужното време. Дори Брокс можеше да почувства злокобните сили, надигащи се в портала. Саргерас почти бе успял.
Имаше само едно нещо, което да стори. Една част от него обяви това за лудост, но друга, по-силна, настоя, че това трябва да бъде направено.
— Сбогом, магьоснико! — изрева той. — За мен е чест, че се бих рамо до рамо с теб и останалите!
Ронин се извърна към него.
— Какво си намислил да…
Брокс скочи.
Червеният дракон се опита да сграбчи зеленокожия войн, но заради удивлението си гигантът реагира твърде бавно. Оркът прелетя край ноктите му и се спусна с все по-голяма скорост към Кладенеца на вечността… и пламтящата буря, която сега достигаше връхната си точка.
Виейки от нетърпение, Брокс почувства как вятърът бие лицето му, докато падаше. Хватката му върху магическата брадва бе толкова здрава, че кокалчетата му побеляха. Той се ухили точно както в онзи ден, когато заедно с другарите му бяха готови да защитят прохода с цената на живота си.