Докато Брокс приближаваше портала, перспективата му се извъртя. Вече виждаше движението вътре. Безброй демони, готови да последват своя властелин в смъртното измерение. Демони, продължаващи до безкрая. Оркът не видя и следа от самия Саргерас, но знаеше, че страховитият господар на изчадията се намира съвсем, съвсем близо.
И тогава… оркът премина през портала.
Деветнайсет
Малфурион не видя как Брокс скача, защото вече изпълняваше задачата си. Сега, след като дискът бе у него, друидът осъзна колко невъзможно трудна всъщност е тя. Той се беше надявал, че някой друг, например Крас, ще вземе Демоничната душа, но катастрофалното им подценяване на защитната магия и намесата на Детуинг обърна всичко с главата надолу. Сега зависеше само от него да измисли какво точно да стори.
В този момент усети отново Тиранде в мислите си. Малфурион инстинктивно се пресегна и почувства с ужас, че тя е в беда.
„Тиранде! Какво…?“
„Малфурион! Навсякъде гъмжи от демони! Двамата с Илидан вярваме, че Манорот се опитва да те достигне чрез нас!“
Той бързо потърси връзката, която все още споделяше с близнака си. Първоначалният му контакт с Илидан го шокира. Никога не беше усещал подобна кръвожадност. Чрез връзката Малфурион „видя“ как брат му нанася удар след удар върху редиците на Легиона, а телата на огнените войни се издигаха на висока купчина пред облечения в черно заклинател.
Илидан внезапно долови присъствието му.
„Братко?“
„Илидан! Можете ли да избягате?“
„Обкръжени сме и Манорот със сигурност нетърпеливо чака да се опитам да ни пренеса с магия! Той бързо ще я превземе, за да ни телепортира в любящата си прегръдка…“
Малфурион потрепери.
„Аз ще дойда! Ще ви помогна!“
Но още докато го казваше, друидът знаеше, че не може да изостави Кладенеца. Порталът трябваше да бъде унищожен, дори и ако това означаваше да пожертва брат си и Тиранде.
На Малфурион така му се искаше да се върне към старите дни, преди появата на Легиона. Дните, когато заедно с Илидан стояха рамо до рамо. Когато бяха безгрижни младежи, които в единството си можеха да преодолеят всяко изпитание.
„Ако само можеше да бъде така отново — помисли отчаяно друидът. — Ако само можех отново да застана редом с Илидан, а той да бъде заедно с мен, за да се справим с това зло…“
Твърде късно забеляза проблясването на Демоничната душа.
Обхвана го странно чувство за изместване. За момент погледът му се разфокусира. Малфурион разтърси глава… и откри, че се намира до Илидан сред руините на Зин-Азшари.
— Малфурион? — ахна невярващо Тиранде. Тя се пресегна, за да го докосне, но ръката й премина през друида.
Но когато той протегна ръка към брат си, пръстите му срещнаха истинска плът. Илидан скочи стреснат.
Малфурион примигна… и отново се озова над Кладенеца на вечността.
Но този път… брат му седеше до него.
Магьосникът го зяпна иззад копринения шал едновременна с подозрение и едва прикрито възхищение.
— Какво направи, братко?
Друидът погледна Демоничната душа и си припомни желанието си. Гнусният диск го изпълняваше.
Двамата с Илидан сега се намираха и на двете места едновременно.
Така да бъде. Макар и зла по природа, Демоничната душа му даваше шанса, от който имаше нужда.
— Застани до мен, Илидан! — призова го Малфурион. — Бъди до мен тук… — Сцената се измести и сега отново се намираха в Зин-Азшари. — … и тук!
За негова чест — и със старата, добре позната усмивка — близнакът му незабавно кимна.
В осквернения от зелената мъгла град братята стояха рамо до рамо и орди демони се опитваха да ги достигнат. Илидан създаде дълги цял метър мечове от черна енергия, а Малфурион призова силите на природата в буря, чиито капки стапяха демоничната броня и плът. Стотици изчадия измираха в краката им. Тиранде стоеше до братята и призоваваше чистата светлина на своята господарка, за да заслепи и изгори приближаващите чудовища.
И докато това се случваше, Малфурион и Илидан също така седяха един до друг върху гърба на Изера, борейки се заедно с магията, задържаща портала отворен. Това, че Саргерас още не е пристъпил в Калимдор, ги изненадваше, но те не губеха време в размисли за моментното забавяне.
Но дори и със силата на Демоничната душа не можеха да постигнат нищичко. Небето вече гъмжеше от гибелни стражи, които искаха да убият онези, опитващи се да попречат на техния господар да нахлуе в Калимдор. Крас, Ронин и драконите ги изтребваха с дузини, но те бяха толкова много, че изглеждаше така, сякаш демоните не са намалели и с един. Нямаше и следа от Брокс, но друидът не можеше да се тревожи за орка точно в момента.